Джеймс Чейс - Двойно разбъркване

Бръкнах в сакото си и измъкнах пистолета.

— Дай да хвърлим един поглед — казах аз, отворих вратата с крак и обходих с лъча на фенерчето малката прашна стая.

Вътре имаше бюро, два стола, протрито килимче и шкаф за папки. Нямаше никой.

— Странно — казах аз, като влязох в стаята. — Чудя се дали Дени не се е връщал днес следобед.

Хелън затвори вратата, отиде до прозореца и дръпна щорите, след което запали лампата.

— Не мисля, че е бил Дени — каза тя. — Била е жената, с която се сблъскахме. Не усещаш ли парфюма й?

Подуших, но без резултат. Знаех, че носът ми не може да конкурира този на Хелън, що се отнася до миризми.

— Сигурна ли си? Нищо не усещам.

— Сигурна съм, Стив.

Огледах кантората. Нищо не изглеждаше да е пипано.

— Жена, която използва такъв парфюм, едва ли е от клиентите на Дени — продължи Хелън. — Това чудо струва доста пари.

— Тогава коя ли е била? И какво е търсила тук?

Отидох до прашното бюро и отворих едно чекмедже. Беше пълно с боклуци: кламери, парчета хартия, непочистени прибори за лула, няколко празни кутии за тютюн. Нищо интересно. Претърсих и другите чекмеджета. В едно от тях имаше мръсна риза, а в друго — кърпа за лице, бръснач, сапун за бръснене и огледало.

— Просто един дребен агент със скромно имущество — казах аз, като извадих цигара и я забучих в устата си.

Хелън беше отворила шкафа с папките и прелистваше някакви писма. След малко тя го затвори, като поклати глава.

— Нищо, което да ни подскаже къде е той сега — каза тя.

— Опитай най-долното чекмедже — предложих аз.

Тя измъкна най-долната папка. Там лежеше внимателно подредена и стегната с червена лента връзка от застрахователни полици.

— Източникът на бедите — казах аз. — Дай да им хвърлим един поглед.

Наредихме десетте полици на бюрото и се наведохме над тях.

След няколко минути внимателно разглеждане, ми стана ясно, че те са точно копие на полицата, която Гудиър беше договорил.

— Направили са най-разумното — казах аз. — Ако са искали да избегнат всякакви рискове, трябвало е да повторят нашата формулировка. Чудя се дали се е намерила компания, която да откаже застраховка.

Обърнах една от полиците, за да погледна подписа.

— Хей, я погледни. Мастилено петно и отпечатък от палец.

— Има го навсякъде — каза Хелън, като бързо прегледа останалите полици.

Спогледахме се.

— Алън се закле, че отпечатъкът е случайност. Това тук доказва обратното. Струва ми се, че попаднахме на нещо, но не знам на какво.

Хелън се намръщи, като гледаше полиците.

— Може първият отпечатък да е бил случаен — каза тя. — Идеята й е харесала и тя е сложила отпечатъци и на останалите.

— Инстинктът ли ти подсказва това?

Тя поклати глава.

— Не. Ще трябва да разберем от останалите застрахователни агенти дали и те са останали с впечатлението, че отпечатъците са попаднали случайно на техните полици — рече тя, като сгъваше полиците. — Мисля като теб, Стив. Има нещо много съмнително около тези отпечатъци.

Върнах полиците в чекмеджето.

— Няма какво повече да гледаме. Да се измитаме оттук. Поне не си загубихме времето, макар че още нямаме представа къде да ги открием.

Оставихме вратата както я бяхме намерили и излязохме на площадката. Постояхме заслушани в далечния шум на уличното движение. После тръгнахме надолу по стълбите. Движехме се тихо и бързо.

На площадката на третия етаж Хелън спря и ме хвана за ръката.

— Почакай — прошепна тя настойчиво. — Чуй!

Изгасих светлината и застинахме един до друг в тъмнината. Тогава го чух — приглушен стържещ звук, който идваше някъде отдолу. Звук, сякаш някой влачеше много бавно чувал по каменен под.

Хелън се вкопчи в ръката ми.

— Какво е това? — попита задъхано.

Приближих се до парапета и надникнах надолу в тъмния кладенец. Нищо освен мрак, една черна празна бездна. Стържещият звук продължаваше.

— Там долу има някой — прошепнах аз. — Сякаш влачи нещо.

Чакахме, облегнати на перилата, целите в слух.

Скърцащите звуци се приближиха към нас в тъмнината, след което внезапен трясък на метал почти ни накара да изскочим от кожите си от страх.

— Асансьорът — казах аз. — Някой се изкачва.

Дръпнах Хелън настрана от перилата.

— Кой ли е? — каза тя и почувствах как трепери до мен.

— Успокой се. Да изчезваме.

Отстъпихме назад и чухме как скърцащият асансьор бавно се изкачва. Натиснах дръжката на вратата на една кантора, но тя беше заключена.