Джеймс Чейс - Двойно разбъркване

— Е, няма значение — казах аз, като запалих нова цигара. — Мей ме интересува Дени. Знаеш ли къде си държи багажа? Няма ли си някое място, където си оставя нещата, когато е на турне?

— И да има, не го знам.

— А кореспонденцията?

— Тук я получава. Но не е много.

Май доникъде нямаше да стигна.

— Идвала ли е тук някаква си мис Джелърт? — попитах аз, без много да се надявам.

— Коя е тя?

— Едно момиче, с което той ходи.

— Не знам нищо за момичета.

Това не ме изненада.

— Не го ли търсят приятели? Някой, когото познаваш?

— Гледам си моята работа. Не се интересувам от наемателите.

Зачудих се КАКВО ли го интересува.

— Май трудно ще го открия — казах аз, като се изправих. — Е, благодаря за помощта.

— Ти нали си плати.

— Така е. Ако продължавам да хвърлям пари на вятъра, накрая и на мен ще ми потрябва някой и друг долар. Май е време да си вървя.

Той посочи кутията с бира до мен.

— Не си я довършил.

— Да, но тя почти ме довърши — казах аз и се запътих към изхода.

Администраторът в хотел „Кълвър“ — мазен, загладен тип, който гонеше шейсетте, ми каза, че Хелън е в коктейл-бара. Тя явно нямаше намерение да остави сметката си за разходи да залежава.

Забързах се през фоайето, за да й помогна. Нямаше и следа от нея в лъскавия бар и аз реших, че е отскочила до тоалетната.

Избрах една тиха маса в ъгъла, където бихме могли да поговорим, когато тя се върне, и седнах.

В залата имаше около дузина двойки, като всички се опитваха да създават впечатлението, че са от филмовия бизнес. Моето появяване предизвика сериозно раздвижване. Двойка възрастни мъже с надежда ми показаха отпуснатите си профили. Една млада червенокоса дама в зелена вечерна рокля с открити рамене, която й седеше като втора кожа, ми показа крака си, търсейки усилено несъществуваща бримка. Една блондинка демонстрира таланта си като дари тавана с мила и куха усмивка. За момент се стреснах, после се сетих, че в Холивуд всеки непознат е режисьор, докато се окаже обратното.

Дори барманът започна да прави фокуси с бутилката и не престана с номерата си, докато ме питаше какво ще пия. Усмивката му беше ярка като неонов надпис.

— Скоч — казах аз достатъчно високо, за да ме чуят всички в залата. — Една шепа ще свърши работа. Съблечи го. Предпочитам го голо.

— Да, сър. Разбира се, сър. — Барманът направи стойка като ловджийско куче. — В киното ли работите, сър?

Всички в бара заеха стойка. Ако Хелън беше с мен, можех да продължа да блъфирам, но без моралната й подкрепа, нервите ми не издържаха.

— Кой ли би работил в киното, за бога? — казах аз.

Интересът, който бях предизвикал, изчезна като пясък между пръстите. Момичето, което ми показваше крака си, го скри с бързо презрително движение. Моят момент беше отминал.

Барманът дойде и сложи пред мен висока чаша до половина пълна с уиски и натрошен лед. Взе парите ми, сякаш бяха заразени с чума.

Страшно ми олекна, когато видях Хелън да се носи към мен. Изглеждаше чудесно в строга маслиненозелена рокля и бяла панделка на тъмната коса. Седна до мен.

— Водиш ли ме вече или ще ти е първото? — попитах подозрително.

— Пих вече едно — отвърна тя весело. — Сега ще взема сухо мартини.

Тя ме потупа по ръката.

— Толкова се радвам, че дойдох. Хотелът ми харесва. И стаята е прекрасна, а вече два пъти ме взеха за филмова звезда.

Дадох знак на бармана.

— Това е нищо. Мен ме взеха за режисьор и мога да ти кажа, че в Холивуд това е най-важната личност.

Барманът се появи и повдигна вежди с безразличие. Поръчах едно голямо сухо мартини.

Докато той го приготвяше без всякакъв ентусиазъм, Хелън каза:

— Не си се забавлявал с Фаншоу през цялото това време, нали?

— Знам ли и аз — върнах на удара. — Можех да прекарам една доста бурна вечер. Той ми каза, че разполага със списък от телефонни номера, дълъг цял лакът и с готовност би го споделил с мен.

— А ти какво му каза? — Хелън огледа носа си в малко огледалце, остана доволна и прибра огледалцето.

— Е, бях изкушен, разбира се — казах безгрижно, — но размислих и реших да не изпускам питомното, за да гоня дивото. Не съм чак толкова предприемчив.

Барманът постави мартинито на масата, прибра своя дял и се върна зад бара.

— Реших да поогледам кантората на Дени — продължих аз. — Ще разбереш, като поработим рамо до рамо, че твоят съпруг не обича да си губи времето. Както изглежда, няма да е лесно да открием нашия приятел Дени. Портиерът не можа да ме насочи към никаква следа и тъй като е важно да намерим мистър Дени колкото е възможно по-бързо, реших след една хубава вечеря с теб, да се върна в кантората му с надеждата да открия в личните му книжа някакъв ориентир за неговото местонахождение. Харесва ли ти тази идея?