Джеймс Чейс - Двойно разбъркване

— Бих обърнал една бира, ако ми я продадеш — казах.

— Нямам излишна — отвърна той бързо.

Измъкнах кутия „Кемъл“, извадих две цигари и му предложих едната. Той я грабна по-бързо, отколкото гущер би спипал муха. След като запалихме и издишвахме тютюнев дим в лицата си известно време, той пое инициативата и каза:

— Мен ли търсите?

— Точно така — казах аз и извадих портфейла си. Избрах една визитна картичка, на която пишеше с какво се занимавам, и му я подадох. Той я взе, взря се в нея, размисли и ми я върна.

— Хич не ми трябва — каза той. — Не вярвам на застраховки.

Зачудих се как Алън Гудиър би се справил с него. Вероятно накрая щеше да му продаде и въздуха в стаята. Бях щастлив, че не си изкарвах хляба с продажба на застраховки.

— Търся Брад Дени — обясних аз.

Тъй като се бях научил да наблюдавам хората, когато говоря с тях, забелязах как слабата му приведена фигура леко се напрегна. Нищо повече, но това ми подсказа, че съм го изненадал, а може би и уплашил.

— Шести етаж — каза той. — Стая 10.

— Зная. Бях горе. Него го няма.

— Нищо не мога да направя тогава — отвърна той и прошумоля с вестника си. По своя вял и немощен начин той се опитваше да ме разкара.

— Знаеш ли кога ще се върне?

— Май не.

— Знаеш ли къде е?

— Не.

— Искам да се свържа с него. Важно е.

Той хвърли един поглед на вестника, но не посмя да се зачете.

— Нямам нищо общо с тая работа, мистър.

— Я да видим — казах аз и извадих два долара.

Той скочи толкова бързо, сякаш беше седнал на пирон. Отиде до скрития си запас и се върна с кутия бира, която пъхна в ръката ми. Дадох му двата долара.

— Хайде да започнем отначало — казах аз, като отворих кутията. Къде е Дени?

— Не ми е работа да приказвам за наемателите — каза той. — Но нямам нищо против да ви услужа…

— О’кей, почини си — казах аз. — Дай да прескочим това.

Отпих една глътка. Бирата беше блудкава като следобеден чай у епископ.

— Кога го видя за последен път?

— Миналия месец. Дойде да си плати наема.

— Знаеш ли къде е сега?

Той се опита да изрази съжаление.

— Струва ми се, че не. Той пътува много. Когато го видях, ми каза, че е обиколил всякакви места като Стоктън, Оуклънд, Джаксън.

— Значи нямаш представа как мога да се свържа с него?

— Не. Казах на оня тип…

Той млъкна, погледна ме косо, помести се неспокойно и смукна през зъбите си.

— Какъв тип?

— Не ми е работа да приказвам…

Изправих се.

— О’кей. Върни ми парите и ще се чупя — казах аз.

Не смятах да се оставя на стария мухльо да ме будалка.

— Хайде, дядка, дай ги и не се офлянквай.

Мръсните му пръсти се впиха в банкнотите със силата на капан за мечки.

— Преди няколко дни един тип разпитваше за мистър Дени — каза припряно. — Той идва вчера, а също така и тази сутрин. Гореше от желание да приказва с него.

— Каза ли си името?

— Не, а и аз не го попитах. Беше корав тип, с който по-добре да си нямаш работа. Хич не ми хареса да разговарям тук сам с него.

Това леко ме заинтригува.

— Може да е бил някой актьор, който се е вживял в ролята си. Дени се разправя с актьори, нали?

Портиерът поклати глава.

— Този приятел не беше актьор — каза той сериозно. — Изкара ми акъла. В очите му имаше нещо, от което по гърба ми полазиха тръпки.

Реакциите на неговия гръб не ме интересуваха особено, но предпочетох да си замълча.

— И тази сутрин ли беше тук?

— Да. Той не ме забеляза, но аз го наблюдавах. Промъкна се нагоре по стълбите като си мислеше, че няма никой наоколо. Малко са нещата, които ми убягват в тази сграда.

— Какво е правил там горе, след като Дени го няма?

Изпитото старческо лице стана безизразно.

— Откъде да знам? Или смятате, че е трябвало да го попитам. Той е опасен, зная това. Лош човек.

— Как изглежда?

Отпих още една глътка от бирата.

— Как изглежда? — портиерът се намръщи. — Нали ви казах, какво повече искате?

— Как беше облечен? Висок ли е или нисък, дебел или слаб? Избръснат или с брада?

Портиерът се замисли.

— Хич не ме бива да описвам хора — рече накрая.

Това не ме учуди. От външния му вид ставаше ясно, че твърде малко са нещата, за които го бива.

— Май имаше вашата фигура, тъмен, със сключени вежди. От това изглеждаше постоянно намръщен. Доколкото си спомням, носеше сако на светлосини и бели карета, светлокафяви панталони и кафява шапка с увиснала периферия.

На мен това ми прозвуча като описание на актьор, при това малко дилетант.