Джеймс Чейс - Двойно разбъркване

— Понякога, мистър Хармъс, вие ме гледате по съвсем същия начин — отвърна тя — и аз не си спомням да съм ви удряла с юмрук по носа.

— Няма значение. Сега приближаваме четвърта улица. Има паркинг на Войл авеню. Няма да е зле да оставим колата там, да не вземат ченгетата да станат любопитни. И не забравяй, мила, ако нещо се обърка-бягай. Да сме наясно по тоя въпрос. Аз ще се оправям. За това ми плащат. А ти използвай хубавите си крачета.

— Какво може да се обърка?

— Нямам представа, но по-добре да имаме готов план за действие за всеки случай. Ако се появят ченгетата или стане нещо, изчезвай бързо. Върни се в хотела и ме чакай.

— А ако не се върнеш?

— Тогава ще се обадиш на Фаншоу и ще го накараш да ме измъкне под гаранция.

Не говорихме нищо повече, докато не паркирахме колата, и след това, като се връщахме на четвърта улица, Хелън каза:

— Нали ще бъдеш внимателен, Стив? Няма да ми е приятно, ако се наложи да си търся друг съпруг.

— Ако си намериш нов съпруг, ще му се явявам насън. Дай сега да огледаме задната част на сградата. Може да са забравили някой прозорец отворен. Ето алеята, която сигурно води към входа на портиера.

Убедихме се, че на улицата никой не ни наблюдава и се потопихме в мрачната заплашителна алея. Бяхме я прекосили наполовина, когато в тъмнината се чуха забързани стъпки. И двамата спряхме рязко, като се взирахме напред.

Неочаквано от полумрака бързо изскочи една жена, шмугна се край мен и се насочи към улицата. Беше твърде тъмно, за да я разгледам, видях само шала, увит около главата й, и дълго черно палто.

Тя се появи толкова неочаквано, почти като призрак, че ми изкара акъла. Хелън също се уплаши и се впи в ръката ми.

— Откъде, по дяволите, изскочи тя? — казах аз и се опитах да се върна по алеята. Бях направил само няколко крачки, когато чух запалване на кола. Забързах се и стигнах края на алеята навреме, за да видя как една голяма мощна кола без светлини се стрелна от отсрещния тротоар.

Хелън ме настигна и двамата се загледахме след колата.

— Каква беше тая работа? Изхвърча без светлини като някой прилеп от ада.

— Усети ли парфюма й? — попита Хелън. — „Джой“, най-скъпият парфюм в света.

— Дай да огледаме тази алея — казах аз и ние се върнахме по стъпките си.

След двадесет ярда стигнахме само до сляпа стена. Алеята водеше единствено към входа на портиера.

— Трябва да е излязла оттук — казах аз, като спрях пред вратата, на която беше написано с бяла боя:

— Може да й се е скъсала някоя важна част от тоалета и се е вмъкнала тук да я оправи — каза Хелън.

— Не можеше ли да го направи и в колата? — отвърнах аз и извадих фенерчето си да осветя вратата.

— Я, тя е отворена — бутнах вратата и тя хлътна навътре. — Знаеш ли, мисля, че е била тук.

— Може да има кантора тук — рече Хелън, като понижи глас. — Ще влизаме ли?

— Да — отговорих и влязох в преддверието. — Затвори вратата след себе си.

Тя така и направи, след което се наведе и пъхна малка тресчица под нея.

— Това ще я задържи, ако някой полицай се опита да я отвори — каза тя. — Научих този номер от една книга.

— Много хитро — отвърнах. — А сега върви до мен и не вдигай шум. Ще се качим по стълбите. Нямам никакво доверие на асансьора.

Тръгнахме тихо по каменните стъпала. Тя се движеше на две крачки зад мен. От време на време светвах с фенерчето, но се изкачвахме повече в мрак.

Хелън ме дръпна за сакото, когато стигнахме до четвъртия етаж. Спрях.

— Какво има? — попитах, като доближих глава до нея.

— Стори ми се, че чух нещо — прошепна тя. — Имам чувството, че в сградата се крие някой.

— За бога, не е сега моментът да упражняваш инстинкта си. Това ме изнервя.

Стояхме един до друг, целите в слух, но нищо не се чу.

— Няма нищо — казах. — Просто си напрегната. Хайде да се качим на последния етаж.

Продължихме и когато стигнахме до шестия етаж, вече и двамата дишахме тежко.

— Сега ми светни — казах аз — и ще ти покажа как отварям заключена врата. Това е нещо, за което и по-бедни от теб биха платили доста пари, само за да гледат.

— Може и да ти светна — отвърна тя, като гласът й леко трепна, — но май не е необходимо, нали?

Вратата беше полуотворена. Ние я гледахме и си признавам, че космите на тила ми настръхнаха.

— Кой ли е бил вътре? — прошепнах аз. — Днес следобед вратата беше заключена.

— Защо смяташ, че той не е вътре все още? — каза тя, като пристъпи зад мен.