Джеймс Чейс - Двойно разбъркване

Тя явно не се притесняваше, защото дори не ме слушаше. Беше се навела над капандурата и когато отидох при нея, тя я отвори.

— Дай да се направим на гладни — каза тя с усмивка. — Ако не друго, поне мирише хубаво.

Тя провеси крака през отворената капандура и изчезна.

Губя известен контрол над положението, помислих си аз. Тя ставаше твърде инициативна, но все пак я последвах. Озовахме се в дълъг тъмен коридор, в дъното на който имаше стълби. Надникнахме над перилата. Две площадки по-долу се виждаха сервитьори, които разнасяха табли нагоре-надолу.

— Не можем да слезем долу — казах. — Ще се сетят, че сме дошли оттук.

— И през ум няма да им мине — отвърна тя бързо. — Твърде са заети, за да ни забележат. Хайде, скъпи, няма друг изход.

Тя слезе по стълбите до следващата площадка. Последвах я.

— Аз ще вляза тук да си напудря носа и да се отърва от баретата — рече тя и посочи една врата, на която пишеше: жени. — А ти слез и запази маса.

Тя изчезна, преди да успея да кажа нещо. Облегнах се на перилата за малко и когато долната площадка опустя, аз се шмугнах по стълбите, стрелнах се през десет стъпала, после бързо се обърнах и започнах лениво да се изкачвам. Точно тогава иззад една завеса от мъниста, която водеше към горната част на ресторанта, се появи висок китайчуга, облечен в смокинг, който не му беше по мярка.

— Добър вечер, сър — каза той с лек поклон. — Имате ли запазена маса?

— Не — отвърнах аз. — Необходимо ли е?

— Няма проблеми — каза, като се поклони. — Тази вечер има много свободни маси. — Той ме огледа. — Случило ли се е нещо навън? Стори ми се, че чух сирена.

Извадих кутия „Кемъл“, избрах една цигара и я запалих, преди да отговоря, колкото се може по-небрежно.

— Няколко ченгета си играят на стражари и апаши. Не знам какво толкова ги е възбудило. Сигурно някой е забравил котката си заключена.

Хелън се появи с ръце в джобовете и отегчен израз на лицето. Тя беше махнала баретата и тъмната й копринена коса приятно очертаваше лицето й.

— Двама ли сте, сър? — попита китайчугата, като гледаше Хелън с възхищение.

— Да. Оставихме шестте си деца и кучето отвън.

Той примигна, погледна отново към Хелън и ни поведе към ресторанта.

— Трябва ли да дрънкаш глупости? — изсъска тя яростно като го последвахме.

— Нищо не приспива подозрителността по-добре от домашната атмосфера — прошепнах аз, като се ухилих.

Ресторантът беше обширен и безвкусен. На цяла стена беше изобразен отвратителен жълто-червен дракон, който бълваше огън и сяра през отворената си паст. Независимо от късния час, няколко души все още вечеряха и вдигнаха очи към нас, когато влязохме. Мъжете без изключение се вторачиха в Хелън с неудържим интерес. Забелязах със съжаление, че нито една жена не ми обърна каквото и да е внимание — те бяха твърде заети да отклоняват погледите на придружителите си от Хелън.

Седнахме на една маса в ъгъла и се опитахме да изглеждаме заинтригувани от менюто, дълго цял метър, което китайчугата разгърна пред нас. Накрая, отчаяни, поръчахме нещо пикантно и леко, и уиски със сода. Китайчугата се оттегли, вдървен като бастун от възмущение.

Трябваше да минат няколко минути, докато се разсее интересът на хората от съседните маси към нас и когато почувствахме, че можем да говорим на спокойствие, казах тихо:

— Не знам доколко беше разумно да бягаме по този начин. Може да се забъркаме в голяма каша.

Хелън поклати глава.

— Трябваше да се разкараме. Щеше да стане по-зле, ако бяхме останали. В края на краищата, ние наистина влязохме с взлом и ако бяхме казали защо и пресата научи, това би означавало да си разкрием картите.

— Някой трябва да се е обадил на ченгетата, иначе нямаше да се появят толкова бързо. Мислиш ли, че някой може да ни е видял да влизаме?

Хелън се намръщи.

— Възможно е. Няма да е зле да поостанем тук. Ако имат нашето описание…

— Да.

Китайчугата се върна и сложи чинии пред нас. Помолих го да ми донесе ново питие след пет минути. Имах страшна нужда от още едно.

Когато той си отиде, Хелън попита:

— Сигурен ли си, че беше мъртъв?

Кимнах и отпих една дълга глътка. Добре ми дойде.

— Няма съмнение. Артерията беше прерязана. Кръвта му е изтекла.

— Как ли е попаднал в асансьора?

— Сигурно е допълзял вътре и се е опитал да стигне до някой телефон — предположих аз. — В неговата стая нямаше.

Хелън се зае с ястието си.

— Бих предпочела да не ми се налагаше да го ям — каза тя. — Мислиш ли, че смъртта му има нещо общо с Дени?