Джеймс Чейс - Двойно разбъркване

— Стълбите — прошепна Хелън. — Ще се спуснем, докато той се изкачва.

Хванах я за ръка и пипнешком намерихме началото на стълбите. Докато търсехме първото стъпало с крака, нов звук ни прикова на място: ужасен, тежък стон се понесе от шахтата на асансьора и сякаш изпълни цялата сграда.

— Някой е ранен — каза Хелън. — Страх ме е, Стив.

Притиснах я към себе си, докато се вслушвахме. Асансьорът се изкачваше бавно. Вече беше близо до нашата площадка. През прозорчето на вратата зърнах неговите очертания. Той се приближаваше все по-бавно и по-бавно, докато накрая спря на няколко ярда от нас.

Отвътре долетя слаб звук, който пресече дъха на Хелън — тежка въздишка и шум от свличащо се тяло.

Извадих пистолета си, дръпнах Хелън зад мен и запалих фенерчето. Лъчът освети решетката на асансьора. Хелън тихо изпищя — по пода на асансьора се процеждаше кръв и се стичаше в шахтата.

Пристъпих напред и надникнах в асансьора, като фенерчето трепереше в ръката ми.

Портиерът се поклащаше, облегнат на стената. Телените му очила висяха от едното ухо. По лицето му имаше кръв и очите му бяха безжизнени. Когато тръгнах към него, отпуснатото му тяло се помръдна, той се отлепи от стената и се свлече по решетката.

Някъде в далечината тишината на нощта бе раздрана от пронизителния вой на полицейска сирена.

— Кой е този? — попита Хелън с леко треперещ глас. Тя се приближи и застана до мен.

— Портиерът — отвърнах, като се вслушвах в звука на приближаващата сирена. — Дръж фенерчето.

Пъхнах й го в ръката, извадих носната си кърпичка и отворих с нея решетката. Наведох се над неподвижното тяло и го обърнах. Той беше намушкан между врата и рамото. Повдигнах клепача му, но можех и да си го спестя. Знаех, че е мъртъв.

Полицейската сирена стана оглушителна и аз мярнах червената лампа през прозорчето на главния вход.

— Нагоре по стълбите! — усетих дъха на Хелън, която ме хвана за ръката. — Ще им наскочим, ако използваме алеята. Бързо!

Някой започна да блъска по входната врата. Отдръпнах се от тялото на портиера и двамата с Хелън се втурнахме нагоре по стълбите. Чу се остро иззвъняване от стаята на портиера и блъскането по вратата се поднови.

Стрелнахме се безшумно нагоре по стълбите.

— Най-горния етаж! — каза Хелън задъхано. — Там има пожарен изход.

Стигнахме последния етаж и звуците отдолу ни подсказваха, че полицията е влязла в сградата. Хелън вече сваляше резетата, когато аз насочих фенерчето към вратата на пожарния изход.

— Знаеш ли накъде води? — попита тя.

— Скоро ще разберем. Не можем да я залостим след нас и това ще им покаже накъде сме тръгнали.

Тя отвори вратата и надникна към нощното небе, слабо осветено от далечни неонови надписи, и към огрените от прожектори покриви на скъпите кина и ресторанти.

Когато я последвах на покрива, един глас изрева от приземния етаж.

— Има ли някой горе?

Припряно затворих вратата. Един бърз поглед към желязната противопожарна стълба ме убеди, че тя води към алеята. Забелязах също един патрулиращ полицай, който стоеше пред сградата и наблюдаваше улицата.

Хелън беше отишла до задната част на зданието и ми махаше. Отидох при нея.

— Едно ченге наблюдава предния вход. — казах аз. — Не можем да използваме стълбата.

— Ще слезем оттук — отвърна тя, като посочи. — Малко е височко, но ще се справим.

На около двайсетина стъпки под нас имаше плосък покрив. От миризмата, която се носеше от една полуотворена капандура, се досетих, че това е китайският ресторант, който бях забелязал днес следобед.

— Ще счупим някой крак — казах аз колебливо.

— Няма, ако паднем както трябва — отговори тя и преди да успея да й попреча, седна на ръба на покрива, хвана се за улука и увисна. После се пусна и демонстрира жиу-жицу падане, като се приземи в бърза последователност на пети, ръце и рамене. Само секунда по-късно беше отново на крака.

— Няма нищо страшно — извика тя шепнешком. — Хайде, скъпи!

Изругах тихо, докато се провесвах от ръба на покрива. Бях много по-тежък от нея и си представих ясно как ще си счупя най-малко някой глезен. Пуснах се, като се опитвах да имитирам нейното падане. Приземих се с трясък, който ми изкара въздуха. Останах за момент зашеметен, след което тя ме дръпна за ръката и аз се изправих бавно на крака.

— Не се пада така — каза тя. — Удари ли се?

— Сигурно съм си счупил гръбначния стълб и двата крака-казах с патос. — Но ти недей да се притесняваш.