Джеймс Чейс - Двойно разбъркване

— Зная това. Той е най-добрият в бизнеса, но няма смисъл да се надяваме, че Медъкс ще се довери някому. Във всеки случай самият аз не се оплаквам. Тази работа няма да ме затрудни, пък и се откачих от службата и от ноктите на Медъкс.

Фаншоу ми се ухили широко.

— Обади ми се, ако ти се прииска да се позабавляваш през свободното си време. Имам едно тефтерче, пълно с телефонни номера на сърдечни отзивчиви палавници, които биха се радвали да те поразвлекат.

— Благодаря за предложението, но жена ми е с мен — казах аз, като станах. — Нейната сърдечност и отзивчивост ми стигат. Надявам се, че ще имам време да посетя кантората на Дени, като начало. Ще ми се да впечатля жена ми с начина, по който работя.

— Ако нямате какво да правите тази вечер, наминете към Атлетик клъб. Ще ви почерпя.

Казах му, че ще видя как ще потръгнат работите. Стиснахме си ръце и аз излязох на улицата.

Докато карах по булевард Лонг бийч, си мислех, че няма да е зле да се опитам и аз да се прехвърля в службата на Фаншоу. Той изглеждаше твърде симпатичен образ, а и би било хубаво да се отърва от Медъкс. Но знаех, че само се залъгвам. Медъкс не би се разделил с мен, пък и самият шеф не би ме пуснал.

По мен изби пот още щом излязох.

Сградата, в която се намираше кантората на Дени, беше притисната като в сандвич между една дрогерия и един китайски ресторант. Входът беше съоръжен с двойни въртящи се врати и месингови орнаменти, които, по всичко личеше, не бяха чистени нито тази, нито миналата година. Бутнах вратата, влязох и попаднах в задимена, задушна атмосфера, изпълнена с разнообразни миризми — от застоял боклук до мръсни тела.

От надписите до стълбището се информирах, че кантората на Дени е на шестия етаж. На малка скромна бележка, написана с неравни главни букви и залепена върху името на бивш наемател, се четеше:

БРАД ДЕНИ

АГЕНТ СТ.10 ЕТ6

Това не беше надпис, който би привлякъл звезди от ранга на Джойс Шърмън, но на тоя свят има всякакви агенти.

Дени делеше шестия етаж с пожарния изход и мъжката тоалетна. Вратата на кантората му гледаше към пожарния изход.

Не беше кой знае каква врата. Може и да е била боядисвана при поставянето й, но със сигурност не бе пипана оттогава. На нея беше залепена визитна картичка със същите скромни данни като тези на бележката долу.

Почуках, без да се надявам твърде много. Последва тишина, на която човек можеше да се облегне. Натиснах дръжката. Вратата не поддаде, което ме накара без особени умствени усилия да стигна до извода, че е заключена.

Отдръпнах се, изрових една цигара и се вторачих във вратата. Беше снабдена с ключалка „Йейл“, която не би ми създала особени трудности да я отворя, но реших, че сега не му е времето.

Направих си една дълга самотна разходка надолу по стълбите.

Спрях в преддверието и се огледах. Стори ми се, че вратата до асансьора е тази, която ми трябва. Приближих се и почуках. Нищо не се случи.

Почуках отново, след което натиснах дръжката и бутнах. Вратата се отвори и миризмата на прокиснала бира и застояла канализация се втурна покрай мен и се присъедини към останалите миризми в преддверието.

Коридорът пред мен водеше към каменни стъпала. Изкачих ги и погледнах над железните перила. Под мен имаше обширно помещение с циментов под, пълно с кофи, метли, празни бурета, кутии, дървени щайги и миризма на мишки и гранясала храна.

На една от щайгите седеше възрастен мъж по ръкави, с очила с телени рамки, бомбе и износени панталони. Той четеше страницата за конни надбягвания и си тананикаше, сякаш нямаше никакви грижи. В лявата си ръка държеше кутия бира и докато го гледах, той отмести поглед от вестника и отпи една глътка.

Почаках да свърши и слязох по стъпалата.

Той ми хвърли един остър поглед, намести очилата си, остави кутията и примигна. Изглеждаше достатъчно безобиден, но за всеки случай аз си лепнах една широка приятелска усмивка, дълго преди да го доближа.

— Здрасти! — казах, като стигнах до него. — Търся домоуправителя. Вие ли сте?

Тежките, наляти с кръв очи премигнаха отново.

— А?

— Портиера — казах аз търпеливо. — Човекът, който се грижи за това място. Ти ли си?

Хич не изглеждаше сигурен, но след като поразмисли, каза, че може и той да е.

Вече се чувствах доста загрят и лепнех от пот. Атмосферата в стаята беше достатъчно плътна, за да се нареже на филийки. Пресегнах се и придърпах към себе си едно обърнато нагоре с дъното буре, издухах прахта и седнах.