Джеймс Чейс - Смърт край Лаго Маджоре

Извадих ключа-дубликат. Ръката ми беше твърда и при първи опит уцелих ключалката. Не се страхувах дали ще ме чуе. Грамофонът свиреше с пълна сила. Не се страхувах, че ако извика, някой ще я чуе.

Превъртях ключа и внимателно отворих вратата.

Беше се надвесила върху перваза на прозореца, гледаше навън с гръб към мен.

Затворих вратата.

— Лаура.

Трябваше да извися гласа си, за да надвия гърмящата музика.

Забелязах как потрепери, отстрани се от перваза и се обърна. Лицето й имаше цвят на стара слонова кост, очите й се разтвориха широко от изумление, страх и ярост.

— Какво търсиш тук? — ахна тя и направи една несигурна крачка към мен.

— Прецених, че е по-добре да дойда — казах. — Не мога да поправя колата.

Тя хвърли поглед към часовника върху камината, паниката и яростта я загрозяваха.

— Иди в гаража и пак опитай! — изрече яростно. — И не се връщай тук да ме безпокоиш! Твоя работа е да я оправиш.

Приближих до полицата над камината с очи върху бюста на Данте.

— Не съм в състояние да извърша невъзможното.

И двамата крещяхме, за да надвикаме музиката.

— Прави това, което ти казвам! Веднага върви!

— Нищо не мога да направя — продължих. — Сега отивам до Стреза. Имам среща с един приятел. Ако е толкова важно, ще вземеш колата на Бичи.

Виждаше как внимателно подготвеният план се разпада пред очите й.

Стоеше и се взираше в мен, а аз четях мислите й така лесно, като че ли изказваше с думи онова, което минаваше през ума й.

След три минути Белини щеше да бъде тук и аз щях да налетя на него. Белини трябваше да бъде спрян.

За това си мислеше.

Бързо се упъти към грамофона. Ако изключеше музиката, Белини щеше да се върне.

Ръката ми стисна главата на Данте.

Тя посягаше към копчето, когато хванах ръката й и я обърнах.

Вторачи се в мен, лицето й беше изкривено от ярост. Видя бюста в ръката ми. Забеляза, че съм с ръкавици. Спогледахме се. В тази последна секунда живот тя като че ли успя да види в очите ми какво смятам да извърша и как се е хванала в собствения си капан.

Алените й устни се разтвориха, за да извика. Злобен, страховит пламък мина през очите й, като у диво животно, попаднало в клопка.

Вдигна ръка, за да предпази главата си, но хванах китката й и с цялата си сила стоварих бюста отстрани на главата й. От силата на удара тръпки плъзнаха нагоре по ръката ми. Ъгълът на основата се заби в черепа й и почувствувах как нещо топло и мокро ме опръска по лицето. Хвърлих бюста, тя политна напред, пръстите й се бяха вкопчили в ризата ми.

Освободих се. Тя падна настрани и се претърколи по гръб, а полата й се вдигна над бедрата.

Стоях над нея. Вдишвах въздух на големи глътки, потта пълнеше очите ми и ме заслепяваше.

Нямаше нужда да я докосвам, за да разбера, че мъртва. Никой не можеше да изглежда така и да не е мъртъв.

Останах така две-три секунди, дълбоко поемайки си дъх, направих усилие да не гледам разширяващия се кръг от кръв, която попиваше в косата й с цвят на мед. Издърпах перлената огърлица от врата й и олюлявайки се тръгнах към вратата.

Луната се показа иззад планините и разпръсна бяло сияние върху неподвижните води на Лаго.

Застанах пред вратата на хангара за лодките и гледах езерото. На около четвърт миля разстояние различих малка лодка с гребла, която се насочваше към мен и бавно и продължително поех въздух с облекчете.

Лодката нямаше да стигне до пристана за по-малко от петнадесет минути. Независимо, че й обеща, че я уверяваше в точността си, закъсняваше!

Облегнах се на стената. Краката ми трепереха, сърцето ми биеше така силно, та помислих, че ще се задуша.

Прииска ми се да избягам. Мисълта, че трябва да се занимая с Белини, сега ме изпълни с ужас.

— Чизхолм?

Изненадата да чуя този мек глас наблизо беше толова голяма, че за малко не припаднах. Бавно погледнах в посоката на гласа, бавно като човек, който очаква да види призрак и чува подозрителен шум зад гърба си.

Откъм сянката на върбите към мене се отправи високата костелива фигура на доктор Перели.

— Чизхолм?

— Да.

— Скрийте се. Какво правите тук?

Грамофонът продължаваше да гърми суинг с все сила и едва чувах какво ми казва. Толкова бях уплашен, че не можех да мръдна. Хвана ме за ръката.

— Онзи Белини е тръгнал насам — каза той бързо. — Скрийте се в сянката. Не искам да ни забележи.

Оставих се да ме отведе в сянката.

— Защо сте слезли тук долу, Чизхолм?

А бях достатъчно глупав да си мисля, че всичко върви по план.