Джеймс Чейс - Смърт край Лаго Маджоре

Очите му се усмихнаха, той погледна Валерия и после пак мен.

— Сутринта ще говорим за това — каза Валерия, като леко погали челото на Бруно. — Той днес се измори и смятам, че вече трябва да си почине. Иди и вечеряй, Дейвид. Какво ще правиш тази вечер?

За щастие бях застанал с гръб към светлината и не се наложи да я погледна в очите.

— Ако не съм необходим тук, ще изляза за риба.

— Отбий се в десет и половина, преди да си легна — рече тя — да видиш как съм. Мисля, че сега Бруно ще поспи. Гледай да влезеш безшумно.

— Той дали разбира колко съм му благодарен? — запитах, когато се преместихме от спалнята на верандата.

— Няма защо да бъдеш благодарен. Така ти му помагаш. Той се безпокоеше за записките си.

— Добре, кажи му повече да не се тревожи.

Докато стояхме един до друг до парапета на верандата, си помислих, че следващият път като я видя, всичко щеше да е свършило.

Докоснах ръката й.

— Обичам те, Валерия.

— Колко е приятно, че ми го казваш, и аз те обичам.

Оставих я и тръгнах към стъпалата, водещи към градината.

Лаура се появи от стаята си.

— Дейвид, нещо не е наред с колата — заяви, идвайки към мен. — Не зная какво се е случило. Стартерът не работи. След вечеря би ли я погледнал? Утре рано сутринта имам една среща в Милано.

Няма да имаш никаква среща утре сутринта, нито пък която и да е сутрин, помислих и я изгледах.

Лицето й беше каменно, като издялано от мрамор, очите й блестяха.

— Да, ще погледна.

— Ще се опиташ ли да я поправиш?

— Ще я оправя.

— Ако съм сигурна, че колата ще е готова за утре сутрин…

— Ще я оправя.

Погледна ме продължително и твърдо и отново влезе в стаята си.

Беше осем и тридесет и пет. От отворената врата на гаража видях как Мария си тръгва по пътеката към портата.

Наблюдавах я как върви тежко и бавно надолу по пътя, докато изчезна от погледа ми. Разполагах само с тридесет и пет минути, докато започна да действувам. Пистолетът беше в джоба на панталона ми, а торбичката с пясък — под ризата. Владеех се, бях изненадващо спокоен, но от напрежението ми се повдигаше целия ден.

Погледнах към вилата. Лаура беше тръгнала през верандата към мен.

Взех една отвертка и се върнах при колата. Когато тя влезе в гаража, дадох си вид, че съм много зает.

— Откри ли каква е повредата? — запита, застанала на прага.

Обърнах се. Светлината на залеза я огряваше по същия начин както онзи ден, когато бяхме в кръчмата на Пиеро и през полата видях стройните й крака и закръгления ханш.

Беше сложила перлите си и отново почувствувах онази тръпка на триумф по гърба си. Развръзката наближаваше. С ужас осъзнах, че съм забравил за перлите. Щях да отида до къщата с лодките без тях и оставах без мотив, който да припиша на Белини.

Но съдбата работеше за мен. Лаура сама поправи първоначалната ми грешка.

— Някой си е поиграл тук — казах. — Запалителната система е объркана изцяло. Ще ми отнеме половината нощ, за да я оправя.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Ако искаш колата да е готова за утре сутрин, по-добре ме остави да работя. Налага се да проследя всеки проводник. Страхотна бъркотия е.

— Направи каквото можеш, моля те.

— Ще стане.

Чух я, че си тръгва и се наведох над мотора. Така изчаках мъничко, после се изправих. Беше изминала половината път към къщата с лодките.

Оставих отвертката, отидох до пейката и избърсах ръцете си с един парцал. Сложих си ръкавиците.

Погледнах часовника. Беше осем и четиридесет и пет.

Дадох й три минути да слезе по стъпалата и да влезе в къщата с лодките, след това тръгнах след нея.

Смрачаваше се бързо.

Преди десетина минути слънцето се беше спуснало зад планинската верига, хвърляйки червена светлина върху Лаго и върховете.

Бях обут с гуменки. Никакъв звук не се чу, докато слизах по стъпалата към пристана. Когато стигнах място, откъдето се виждаше къщата с лодките, спрях и се ослушах.

Видях как светлината струеше от големия отворен прозорец, а малко след това звуците на суинга нахлуха в тихия нощен въздух, силни и пронизителни. Музиката се засилваше, докато Лаура нагласяваше грамофона.

Сега Белини не можеше да е далече, си помислих, бързо изминах стъпалата и стигнах до входа. Спрях и се обърнах към Лаго, но вече беше твърде тъмно, за да забележа една малка лодка, насочваща се насам.

Погледнах часовника си.

Беше девет без девет минути.

Изкачих стъпалата към апартамента, стигнах до вратата и леко докоснах дръжката с пръсти. Беше заключено.