Джеймс Чейс - Смърт край Лаго Маджоре

— Ще бъда.

— Ще пусна грамофона. Ако грамофонът не свири, връщай се. Тогава ще разбереш, че нещата са се объркали.

— Добре де, добре. Не съм глух.

— Набий си го в главата. Ако свири, върви направо във вилата. Пази се да не те види. Не й позволявай да изкрещи. Дейвид не бива да узнае, докато не дойде полицията. Смяташ ли, че можеш да направиш така, че да не гъкне?

— Разбира се — заяви презрително Белини. — В тази работа няма по-добър от мен.

— След като свършиш, качи се на лодката и се върни в хотела. Стой и ме чакай. Може да не успея да дойда до понеделник или вторник. Зависи какво ще стане с полицията.

— Трябват ми малко пари — каза настоятелно Белини.

— В понеделник ще разполагам с шестдесет хиляди лири. Това, което имаш, трябва да ти стигне, докато продам перлите.

— То не е много — каза Белини.

— Трябва да ти стигне — отвърна тя остро. — Мога да ти донеса още в края на седмицата, когато ще си в Швейцария. Сега се връщай в хотела.

Видях как Белини тихо изчезва в тъмнината. Лаура се върна във вилата.

Останах, където бях, задъхан, със стиснати ръце и разтуптяно сърце.

Не си бях изгубил времето. Сега ги държах и двамата.

Следващата сутрин се събудих в седем без десет. Лежах в тясното малко легло и гледах към отрязъка синьо небе, който се виждаше от прозореца.

Днес е денят, мислех си и прокарах пръсти през косата си. Утре по това време…

Раздвижих неспокойно крака под завивката. Долових движение някъде на долния етаж — тракане на чаши и чинии, тежко тътрене на крака, тих говор. Ясно чух как Бичи се изкашля.

Утре по това време…

Чудех се дали ще бъда в същото легло, в тази стая, дали ще слушам шумовете, които идват от долния етаж, или ще бъда в миланския затвор, или пък ще се крия из планините отвъд швейцарската граница.

Отхвърлих завивката и спуснах крака на пода. От напрежение стомахът ми се беше свил до премаляване и независимо от растящата горещина в стаята почувствувах тръпки, като че ли през отворения прозорец духаше източен вятър.

Седях на края на леглото, гледайки босите си крака. Мислех си, че след по-малко от тринадесет часа ще съм убил двама души. Все едно, че си казвах: „След сто години ще съм умрял“ — нещо, което човек изрича, но не осъзнава.

Размислих се върху подробностите, но бързо престанах. Нямаше смисъл повече да ги предъвквам. Направил го бях вече няколко пъти. Бях се погрижил за всичко. Повече от това не можеше. Сега всичко зависеше от късмета. Ако не ми изневери, ще се измъкна. Ако ме заловят, причината ще е в нещо непредвидено, което не зависи от мен. Каквото и да правя или умувам сега, не би могло да ми помогне. Замисълът, подготовката бяха изпипани. Излишно беше да предъвквам плана. Само трябваше да изчакам до девет часа вечерта, а след това да пусна в ход операцията.

Станах и тръгнах по коридора към малката баня. Взех студен душ, после се обръснах. Ръката ми беше спокойна и не се порязах. Дори не престъргах никъде кожата си, както очаквах.

Облякох се и слязох.

Синьорина Бичи сложи пред мене две пържени пъстърви и чаша силно кафе.

Бичи беше вече на колонката за бензин. Виждах го през прозореца как държи ръчката и разговаря с шофьора на камион.

След закуска отидох до брега и изпуших една цигара. На ярката слънчева светлина езерото изглеждаше много красиво. Водата беше спокойна и синя, а по небето плуваха лениви бели облачета.

Около осем часа тръгнах към вилата.

Без униформа, със сива рокля и малка сламена шапчица сестра Флеминг изглеждаше изненадващо добре. Чакаше нетърпеливо на верандата.

— Вече мислех, че тази сутрин ще закъснеете — каза язвително.

— Никога не закъснявам. Бичи веднага ще докара колата.

Последвах я до стаята на Бруно. Вече го беше измила и избръснала и той ме изгледа с живите си очи, когато малко сковано му се поклоних.

— Добро утро, синьор — поздравих. — Надявам се, че тази сутрин се чувствувате по-добре.

— Той се подобрява — каза сестра Флеминг, бутайки стола към леглото. — Но прекара много неспокойна нощ.

Преместих го от леглото върху стола, застанах отстрани, докато тя го покриваше, а след това закарах стола на верандата.

Лаура чакаше край парапета. Хвърли ми бърз и изпитателен поглед и каза добро утро със студен и равен глас.

— Можеш да отнесеш чантата на сестра Флеминг до колата, Дейвид — рече.

— Да, синьора.

Довечера, помислих си, гледайки я, ще те убия. Това са последните ти часове живот. Порадвай им се, бъди великодушна, няма защо да изглеждаш толкова студена и раздразнителна. След тринадесет часа ще си мъртва. Ако беше направила усилие, би могла да прекараш прекрасно живота си, без да кроиш планове, да заговорничиш и да си мислиш за парите, които си въобразяваш, че ще обсебиш. С нетърпение ще чакаш да минат часовете, вместо да се опиташ да забавиш времето и пълноценно да използуваш живота, който ти остава.