Джеймс Чейс - Смърт край Лаго Маджоре

Много често поглеждах часовника. Дори веднъж го допрях до ухото си, сигурен, че е спрял, но не беше. Времето вървеше непоносимо бавно. Най-накрая реших да правя нещо, за да убия оставащите четири часа, иначе щях да полудея. Тласнах лодката на Бичи във водата, запалих мотора и се насочих към Стрела.

Карах бавно, моторът леко мърмореше на половин обороти, не мислех за нищо.

Корабчето за Паланца мина покрай мен. Няколко туристи, облегнали се на парапета, ме зяпаха така, като че ли никога не са виждали мъж в лодка.

Промених леко курса, за да заобиколя Пескатори. Минах много близо. На брега, седнал върху преобърната лодка, с пура между зъбите седеше Белини и намръщен се приличаше на слънце.

Докато завивах, го видях да гледа часовника си. Във вилата Лаура щеше да поглежда от време на време своя часовник. Ние бяхме трима души, чакащи да стане девет часът, трима души, които си мислеха за убийство.

Минавайки покрай Изюла Белла, видях мъжа с бялата риза и жена му, застанали на терасата. Любуваха се на градините под тях.

Като чу лодката ми, той вдигна поглед, каза нещо на жена си и ми махна. Махнах в отговор.

Той направи знак, че ме кани да се присъединя към тях, но аз поклатих глава, сочейки часовника си. Нямаше да му дам друга възможност пак да ми задава въпроси.

Дадох газ и се насочих към Стреза, но не слязох на брега. Движех се наблизо, успоредно на крайбрежната улица, гледах хората, които се скупчваха по парапета и файтоните и колите, които се мотаеха под слънчевите лъчи. Отклоних лодката от брега и я насочих към вилата.

Беше шест и половина, когато я завързах надлъжно на кея. Излизайки от нея, чух, че някой тича по брега. Погледнах. Беше Валерия.

— Къде изчезна целия ден? — запита ме тя усмихната. — Търсих те навсякъде.

— Ходих в Стреза — отговорих и веднага продължих — Бичи искаше някои резервни части. Нямаше какво да правя, затова отидох.

— Хайде да се скрием на сянка, Дейвид. Искам да говоря с теб.

— Тя горе ли е при него?

— Да. Аз съм дежурна през нощта.

— Тя ли нагласи така?

Погледна ме изненадано.

— Да, тя го предложи.

Пресякохме плажа и стигнахме сянката на върбите.

— Имам новина за тебе, Дейвид.

Замръзнах.

— Хубава новина ли е?

— Да, скъпи, прекрасна.

Тя седна на един камък и ме дръпна до себе си.

— Говорих на Бруно.

— За нас ли?

— Не точно. За работата. Той иска да я започнеш, Дейвид.

Застинах за момент, чувствувайки триумфална тръпка по гърба. Кой каза, че няма да изплувам? Всичко бе в моя полза — първо мъжът с бялата риза, а сега и това.

— Сигурна ли си, Валерия?

— Да, познах по погледа му. Той се зарадва.

— Но нищо не си разправила за нас?

— Не. По-нататък. — Тя се завъртя и ме погледна. — Радваш ли се, скъпи?

— Да се радвам ли? Това не е точната дума. Прекрасно е!

— Трябва да говоря с доктор Перели. Всички материали на Бруно са при него, а ако Бруно е съгласен, доктор Перели няма да възрази.

— Така че няма защо да заминавам в понеделник?

— Разбира се, че не. Ще разполагаш и със стая във вилата. Утре ще я подготвя за теб, скъпи. Ще имаш нужда от бюро. Може да отидем до Милано и да изберем някое.

— Не виждам защо да не продължавам да вдигам Бруно — казах. — Какъв е смисълът да се наема някой непознат за тази работа, след като аз съм тук?

— Добре, кажи на доктор Перели да не изпраща никого.

Тя плъзна ръката си в моята.

— Ще можем да се виждаме по-често. Ти ще работиш в къщата. О, Дейвид, толкова съм щастлива.

Прегърнах я.

— Какво ли ще каже Лаура?

— Какво значение има какво ще каже тя? — запита Валерия. — То няма нищо общо с нея.

Е, във всеки случай утре нямаше да има нищо общо с нея.

Притеглих Валерия към себе си и я целунах.

Малко след седем и половина Валерия и аз тръгнахме нагоре към вилата.

Лаура седеше на верандата и четеше. Бруно лежеше върху стола си, погледът му бе вперен в далечния връх Монтероне.

— Толкова ли е късно? — запита Лаура и затвори книгата. Погледна часовника си. — Време е да се прибереш, Бруно. Тази вечер Валерия ще остане с теб. След вечеря ще сляза до къщата с лодките. Малко суинг добре ще ми се отрази, а зная, че това не е любимата ти музика.

Бруно я погледна с тревожни очи, но лицето й беше студено и безизразно.

Преместих стола в стаята, а тя се оттегли по верандата към стаята си.

— Синьор, не мога да ви благодаря достатъчно, че ми давате тази възможност — казах на Бруно, след като го преместих върху леглото. — Ще направя всичко възможно да продължа работата ви така, както вие бихте искали.