Джеймс Чейс - Смърт край Лаго Маджоре

— Съжалявам, Валерия, но тази вечер трябва да отида до Милано. Чакам един приятел да дойде от Рим.

Тя отново ме погледна.

— Дейвид, подготвяш ли нещо? Караш ме да се чувствувам неловко. Не зная как да ти обясня, но от известно време изглеждаш твърде суров и целенасочен. Тревожиш ме.

— И ти би изглеждала сурова и целенасочена, ако беше на мое място — казах и се усмихнах. — Предстои ми голяма задача, скъпа. Трябва да убедя баща ти, че съм достоен за теб, а това е доста сложно. Решен съм да успея.

Изгледа ме със съмнение.

— Ще успееш, Дейвид, но дано не се промениш.

С крайчеца на окото си видях сестра Флеминг да излиза на верандата.

— Иди и поплувай. Сестра Флеминг ни наблюдава — казах тихо.

Обърнах се и тръгнах по пътеката към бараката за инструменти. Взех кошница и ръчно гребло и започнах да плевя лехата с рози. Работих до смрачаване.

Малко след единадесет часа изгасна и последната лампа и вилата остана като тъмно петно на фона на нощното небе.

Седях върху тревата, облегнат на едно дърво и чаках.

Щом светлината угасна, аз вдървено се изправих и тръгнах тихо надолу по пътеката към терасата, откъдето се виждаше къщата с лодките.

Избрах си едно тъмно сенчесто място под дърветата, седнах върху перилото и зачаках.

Не знаех какво чакам, но тази нощ нямах намерение да пропусна нищо. Струваше ми се, че Белини може да дойде за последни инструкции. Ако стане така, бих искал да чуя какво си казват.

Изтече един час и започнах да се чудя дали не си губя времето. Но бях толкова възбуден, че дори и да си легнех, не бих заспал, затова реших, да поостана в хладния нощен въздух, дори и нищо да не се случи.

Стрелките на часовника ми показваха дванадесети половина, когато долових тихото скърцане на весла.

Спуснах се безшумно по парапета и се притаих в сянката.

Наблюдавах пристана и след няколко минути се появи лодка.

Разпознах масивната фигура на Белини, когато излизаше от лодката и я завързваше за една халка.

Изчезна от погледа ми.

Дали беше отишъл към къщата с лодките? Бях сигурен, че Лаура не е излизала от вилата. Наблюдавах стаята й и тя последна изгаси лампата.

Тъкмо се канех да напусна скривалището си, за да видя не е ли светнал апартаментът, и той изникна на петнадесетина крачки от мен.

Страшно ме изплаши. Беше изкачил стълбите като привидение. След още една секунда щях да съм излязъл от прикритието си и той щеше да ме види.

Свих се обратно, затаих дъх и го наблюдавах.

Той спря най-горе на стъпалата, килнал глава настрани. Докато стоеше и се вслушваше, ми приличаше на огромна свирепа горила.

После продължи по пътеката съвсем безшумно. За мъж с неговите размери се движеше с изненадваща лекота.

Пое към гаража.

Последвах го, видях го да спира пред плъзгащите се врати и да поглежда назад през рамо. В този момент си помислих ужасен, че ме е забелязал. Отвори вратата, влезе в гаража и я затвори след себе си.

Промъкнах се до гаража на един дъх. Заобиколих го и надзърнах през прозореца.

Белини разглеждаше набора с инструменти върху пейката. Беше по фланелка и черен панталон. Масивните му мускулести рамене бяха гъсто покрити с черни косми. Капчици пот блестяха по лицето и шията му.

Отвори капака на колата и започна да човърка запалителната система.

Действува известно време, размени проводниците и изобщо разбърка цялата система. Искаше да е сигурен, че утре вечер ще бъда зает с оправянето на колата, докато той изпълнява плана на Лаура.

Потруди се половин час, остави инструментите и обърса ръцете си о шевовете на панталона. Докато оглеждаше свършеното, на устните му се появи жестока усмивка.

Изведнъж настръхна и рязко обърна глава. С тихи и бързи движения загаси лампата, натъпка инструментите в джоба на панталона си и бързо се озова до вратата.

— Аз съм — каза Лаура много тихо. — Свърши ли?

— Да. Няма да успее да го оправи лесно.

— Не биваше да светваш, Марио. Видях светлината от къщата.

— Налагаше се да светна — каза той раздразнено. — Да не искаш да работя на тъмно?

— Трябваше да си донесеш фенерче.

— Ти винаги намираш кусури! Защо не го направи сама, като знаеш толкова?

— Млъкни! — яростно изсъска Лаура. — Ако утре вечер направиш някоя грешка, тя ще ти е последната. Не можеш ли понякога да използуваш и проклетия си мозък?

— Няма да направя грешка — изръмжа Белини.

— И по-добре недей! Не закъснявай. Разбираш ли? Трябва да си в къщата с лодките в девет часа.