Джеймс Чейс - Смърт край Лаго Маджоре

— Моля те, не забравяй, че сестра Флеминг заминава за уикенда. Не бих искала да изчезваш така докато я няма.

Очите ми обхождаха лицето й и се спряха на челото. Точно там трябва да я ударя, помислих си, да я ударя силно с нещо много тежко, което ще счупи черепа. Ще умре бързо и безболезнено.

— Дейвид!

Върнах се към онова, което ми казваше.

— Съжалявам, замислих се за нещо друго. Да, разбира се, че ще бъда тук.

Погледна ме озадачено.

— В такъв случай това е всичко, Дейвид.

Разделихме се.

Трябваше да намеря нещо, с което да я убия. Това бях пропуснал. Сигурно щеше да има нещо в къщата с лодките, което Белини вероятно би грабнал и би я ударил, за да престане да крещи.

Малко след единадесет часа видях Лаура да тръгва с Алфа Ромеото в посока на Сесто Календо. Щом колата се скри от погледа ми, тръгнах към къщата с лодките.

Отключих вратата на апартамента и влязох, оставяйки я да зее.

Огледах се.

Върху полицата над камината имаше бронзов бюст на Данте върху квадратна основа. Прекосих стаята и вдигнах бюста за главата. Беше тежък, но като го повъртях в ръката си, установих, че е удобен.

Идеално ставаше за оръжие. При силен удар острите ъгли на основата щяха да нанесат смъртоносната рана.

Върнах бюста на мястото му. След това се огледах къде бих могъл да се скрия и да чакам Лаура, ако се случеше да закъснее.

Влязох в стаичката с гардеробите. Големият гардероб представляваше отлично скривалище. Отворих вратите, уверих се, че не скърцат. Вътре имаше достатъчно място да се скрия. Затворих вратите и се върнах във всекидневната.

В този момент видях Валерия, застанала на прага. Да ме гледа изумено.

— Дейвид, какво правиш тук?

Неочакваната й поява ме стъписа. Зачудих се откога ли стои на прага. А ако ме е видяла да държа бюста на Данте.

Стоях и я гледах напълно гипсиран. Мозъкът ми: отказваше да функционира.

— Какво има, Дейвид? Защо изглеждаш така?

С усилие се стегнах и й се усмихнах. Не кой знае колко радостно, но се усмихнах.

— Изплаши ме до смърт — казах дрезгаво. — Мислих си, че е Лаура.

— Съжалявам. Изглеждаш толкова особено. Случило ли се е нещо?

— Не. Ти просто ме стресна.

Тя се приближи.

— Сигурен ли си, че нищо не се е случило? Когато излизаше от онази стая, не те познах. Ти, ти ме изплаши, Дейвид.

— Нямах намерение — казах. — Изкара ми акъла. Не би трябвало да съм тук. Помислих, че Лаура ме е заловила. Вратата беше отворна и полюбопитствах да видя как изглежда апартаментът. Страхотен е, нали?

— Мразя го — рече Валерия и потрепера. — Атмосферата е ужасна. Не я ли чувствуваш?

— Не зная. Както и да е, хайде да слезем долу.

— Какво правиш тук?

— Търсех те. Слязох до пристана и след като не те намерих, се качих да видя дали Лаура не е тук.

— Мисля, че отиде в Милано.

Последвах я по стъпалата и се спряхме на кея.

— Дейвид, за вчера…

— Ела — казах, сядайки върху зида. Привлякох я до себе си. — Мислих си за вчера. Истина ли беше това, което ми каза?

— Разбира се, Дейвид. — Тя сложи ръката си върху моята. — Всяка дума, която ти казах, беше истина.

— А за работата?

— Да.

— Нали разбираш, че всичко зависи от баща ти поне докато станеш пълнолетна.

— Зная, освен това няма да направя нищо, което да го огорчи, Дейвид. Но мисля, че ще го убедя да ти даде тази работа, ако ти я приемеш. А когато работиш тук, ще му е по-лесно да свикне с мисълта, че се обичаме.

— Да. Добре, приемам работата, Валерия, ако той разреши.

Тя ми хвърли бърз поглед.

— Дейвид, нещо се е случило, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Вчера и дума не можеше да става да я приемеш. Беше толкова сигурен и непоколебим. Защо промени решението си?

— Тогава нямах време да го обмисля — промълвих, без да я поглеждам. — Снощи установих, че съм бил твърдоглав и горд. Разбрах, че жертвувам общото ни щастие.

— Не искам да изглеждам глупаво, Дейвид, но имам чувството, че нещо се е случило, което те е накарало да промениш мнението си. От снощи ти самият си се променил. Не зная как да ти го обясня, но си станал по-суров. Изглеждаш някак…

Знаех, че съм се променил. В момента, в който реших да се отърва от Лаура и Белини, станах подвластен на страшна сила. Като че ли отворих вратата към съзнанието си и пуснах за влезе някакъв непознат.

— Глупости — заявих, изправяйки се. — Въобразяваш си. Слушай сега, скъпа. Доктор Перели не иска да се виждаме. Не бива да го предизвикваме. Ако те няма дълго във вилата, сестра Флеминг ще му каже. Той не ще се съгласи да получа тази работа, затова трябва да внимаваме. Хайде, сега си върви.