Джеймс Чейс - Смърт край Лаго Маджоре

Но трябваше да взема всички предпазни мерки. Белини беше изключително силен. Ако се стигнеше до борба, нямаше на какво да разчитам. Трябваше ми оръжие. Щях да го излолзувам само в случай, че не успея да го ударя с торбата с пясък. Налагаше се да имам оръжие, за да владея положението.

Знаех, че притежаването на оръжие крие опасности, но тъй като се налагаше да имам, най-накрая реших да се възползувам от Торчи. Той имаше пистолет и реших да го открадна.

Макар Торчи да не ми бе казал, аз знаех, че е член на мафията. Джузепе ми спомена за това веднъж, когато беше пиян. Ако се наложеше да застрелям Белини, щях да оставя пистолета близо до тялото му. Полицията щеше да открие, че е на Торчи.

Съвсем сигурен бях, че полицията подозира Белини в убийството на Луиджи Галио. Полицията знаеше също и това, че Луиджи е бил член на мафията. Те щяха да заключат, че напускайки къщата с лодките, след като е откраднал перлите, Белини се е натъкнал на Торчи, който го е проследил до Лаго и го е застрелял. Ако Торчи има безспорно алиби за нощта, а се надявах, че ще е така, тогава смятах, че полицията ще приеме, че Торчи е наредил на някой друг член на мафията да убие Белини и му е дал оръжието си.

Нямах намерение да забърквам Торчи, ако не се налагаше. Но той ме предаде на Лаура и сега не изпитвах угризения на съвестта.

Не ми се искаше да застрелвам Белини, но ако се окаже, че е трудно да го удържа, щях да бъда принуден. В това отношение вече имах и алтернативен план.

Дългото ми стоене край брега на Стреза не беше напразно. Повтарях си плана отново и отново с най-малки подробности и сега бях готов за всяка изненада.

Стигнах до апартамента на Торчи около шест часа. Точно срещу къщата имаше телефонна будка, влязох и набрах номера му.

Няколко минути изчаках да звъни и тогава, доволен, че в апартамента му няма никого, пресякох улицата и изкачих четирите етажа.

Срещнах само една възрастна жена на площадката на третия етаж, която ме погледна с безразличие, докато отваряше вратата. Минах покрай нея и се изкачих на следващия етаж.

Почуках на вратата на Торчи и зачаках.

Никой не отвори.

Вдигнах тихо капачето на пощенската кутия, пъхнах пръсти и извадих ключа.

Симона непрекъснато си губеше ключа и знаех, че Торчи държи резервния ключ в пощенската кутия.

Отключих вратата, влязох във всекидневната, затворих и заключих вратата след себе си. Върнах ключа в пощенската кутия.

Тогава започнах бързо и внимателно да търся оръжието.

Намерих го случайно под една купчина бельо на Симона в гардероба в спалнята.

Пистолетът беше автоматичен колт калибър 38. Проверих дали е зареден. В магазина имаше четири куршума и един в цевта. Пуснах го в джоба си и тъкмо тогава чух да се отваря капачето на пощенската кутия.

Бързо отидох във всекидневната, сърцето ми биеше силно, влязох в нишата на прозореца зад спуснатата завеса.

Тъкмо бях нагласил завесата, когато външната врата се отвори.

— Докога ще ти повтарям, че той няма да се върне до девет часа — казваше нетърпеливо Симона, влизайки в стаята. — Но ако те е страх, можеш да си вървиш. Изобщо не ме е грижа.

— Не ме е страх.

Познах гласа на Умберто.

Мръднах завесата един сантиметър, за да виждам какво става в стаята.

Умберто стоеше с гръб към мен. Симона му се усмихваше, мургавото й личице беше оживено, а очите й — пълни с очакване.

— Искам сега да ми дадеш подаръка — каза. — Какъв е?

С неохота Умберто започна да рови в джоба на панталона си.

— Не зная дали е безопасно — рече той стеснително. — Ако Торчи ни завари…

— Няма да се върне до девет часа. Колко пъти още да ти го повторя? — каза Симона раздразнена. — Той отиде на събрание.

— Е, щом си сигурна. Не мога да отделя повече от хиляда лири.

Симона го хвана за ръката и го повлече към спалнята.

— Трябва да ми дадеш много повече — изведнъж, гласът й стана твърд. — Хиляда лири са нищо.

Тя затвори вратата.

Чух как Умберто протестира, тихичко се измъкнах от скривалището си, стигнах до външната врата, отворих я и се шмугнах в коридора. Спуснах се четири етажа надолу и излязох на улицата.

Когато стигнах площад Лорето, влязох в галантериен магазин и купих чифт фини кожени ръкавици. Малко трудно ги избрах. Най-накрая взех такива, които ми прилепваха като втора кожа.

После тръгнах по булевард Буенос Айрес и стигнах до железарски магазин, на чиято витрина беше изписано: „Правим всякакви ключове в момента.“

Влязох и връчих на момчето ключа от къщата с лодките, който Лаура ми беше дала, и помолих да ми направи дубликат.