Джеймс Чейс - Смърт край Лаго Маджоре

Извендъж сърцето ми ое обърна. Знаех, че след като сестра Флеминг я няма, най-вероятно Лаура незабавно щеше да приведе плана си в действие.

— Разбирам.

— Сестра Флеминг спомена, че Валерия и вие прекарвате доста време заедно — каза Перели, насочил птичия си поглед към лицето ми.

— Вярно е — отвърнах. — Синьора Фанчино ме помоли да я отърва от Валерия.

— Да, така и предположих. Докато синьор Фанчино не е в състояние да се справя със собствените си дела, аз съм наставник на Валерия — каза Перели. — Не смятам, че за нея е разумно да прекарва толкова време във вашата компания, Чизхолм. Нямам нищо против вас, но тя е младо и впечатлително момиче. Не бих искал да се привърже към вас. Сега тя ще бъде много по-дълго с баща си, но когато има свободно време, ще се радвам, ако приемете за свое задължение да избягвате срещите си с нея.

Почувствувах как кръвта се изкачва към лицето ми.

— В такъв случай, докторе — обърнах се към него рязко, — по-добре й уредете някакви развлечения. Синьора Фанчино не е подходяща компания за нея, нито пък сестра Флеминг.

Той се усмихна.

— Не се сърдете, Чизхолм. Вие знаете така прекрасно, както и аз, че едно младо момиче може да хлътне по мъж, който изглежда като вас, ако непрекъснато е в негова компания. Не ви забранявам да се виждате с нея. Само ви моля да внимавате тя да не направи някоя грешка. Смятам, че забележката ви е правилна и ще помисля какво да направя.

— Добре — казах. — Ще внимавам.

— Благодаря. Все още ли искате да си тръгнете в понеделник?

— Да.

— Тогава ще намеря някого на ваше място. Вече заявих на синьора Фанчино, че ще се погрижа за човек. Няма да е трудно. Може да се подготвите наистина да тръгнете в понеделник.

— Благодаря — отвърнах.

Той кимна и, влезе в колата.

— Не ви обидих, Чизхолм, нали? — запита, наблюдавайки ме от прозореца.

— Не, разбира се, че не. И аз бих казал същото, ако бях на ваше място.

— Да. Знам, че сте разумен човек — отвърна той и се уомихна. — Виждам, че не съм направил грешка.

Той потегли. Известно време гледах след колата, после бавно тръгнах по пътеката към градината.

Валерия се спусна от верандата и дойде при мен. Лицето й беше зачервено, а погледът й — сърдит.

— Искам да говоря с теб, Дейвид. Моля те, ела към пристана.

— Тъкмо сега съм зает — отговорих, отклонявайки поглед. — Трябва да помогна на Джулио.

— Искам да разговарям с теб — повтори тя. — Би ли могъл да дойдеш? Важно е, Дейвид.

— Добре.

Последвах я по стъпалата към пристана. Когато стигнахме до върбите, които се спускаха като завеса, тя се обърна с лице към мен.

— Какво ти каза доктор Перели?

— Каза ми, че баща ти е много по-добре. Това е добра новина, нали?

— Каза ти още нещо, нали? Казал ти е, че не трябва да се виждаме.

Усмихнах се на разгневеното й разтревожено лице.

— Знаеш, Валерия, че той е съвсем прав. Забравихме, че тук аз съм наемен работник. Хората говорят. Сестра Флеминг е възмутена.

— Тя как се осмелява да се бърка! — извика Валерия. — На него също не му влиза в работата.

— Влиза му. Той е твой настойник, а ти все още си дете.

— Нищо подобно! Дейвид! Искаш да се виждаме, нали?

— В моето положение се подчинявам на заповеди.

— Но ти не отговори на въпроса ми.

— Беше много приятно да се разхождаме — изрекох бавно. — Много ми харесва компанията ти, но няма да престъпя заповедите на доктор Перели.

— Но ти не отговаряш на въпроса ми! Не увъртай, Дейвид! Много е важно и не се прави на глупав. Не искам да си тръгваш. Искам да се виждаме. Обичам те, Дейвид.

— Не трябваше да го казваш!

Тя се приближи до мен.

— Ти също ме обичаш, нали?

Държах я в обятията си, преди да зная какво върша.

— О, Дейвид, скъпи — каза тя и обви ръце около врата ми.

В този момент разбрах какво става, опитах се да я отстраня, но тя не ме пускаше.

— Недей така, Дейвид.

— Но ние не можем да го направим. Просто не можем.

— Обичаш ме, нали?

— Добре, да, но нищо не можем да направим. Какво ще си помисли баща ти?

— Не бъди глупав, Дейвид. Това е нещо между мен и теб. Още в първия момент, когато те видях застанал на перона, изглеждаше толкова смутен, опитваше се да ме откриеш и аз…

— Спри! — извиках яростно и насила я отблъснах от себе си.

Тя изричаше практически същото, което Лаура ми каза в мръсната мрачна стая, където се любихме.

— Дейвид!

— Няма смисъл! Ние сме твърде далече по начин на живот, по възраст, по всичко. Не е редно.