Джеймс Чейс - Смърт край Лаго Маджоре

— Не съвсем. Очевидно Валерия иска да командува. Тя май си въобразява, че ще имам нещо против. Нямам. Така че, забавлявайте се.

Обърна се и с бавната си ленива походка тръгна по верандата към своята стая.

През следващите пет дни с Валерия бяхме буквално неразделни.

Ходихме в Милано, до Лаго ди Комо, до Павия. С лодката пресякохме Лаго до Локарно. Изкачихме Мотероне, направихме си пикник на върха, откъдето се откриваше прекрасна гледка, която започваше от равнината и обхващаше цялата верига на Алпите. Нощем излизахме с рибарите и ловяхме пъстърва. Къпехме се, говорехме си и се забавлявахме.

За мен времето беше замряло — като че излизах от гадното бурно течение на живота, по което се носех, и бях стигнал до брега на покоя и щастието. Никога досега не бях се наслаждавал повече на живота.

Не знам кога точно се влюбих във Валерия. Вероятно, когато я срещнах за първи път, когато ми се яви като олицетворение на младостта, красотата, невинността и безгрижието. Като я видях за първи път сякаш усетих физически удар.

Но не знаех, че съм влюбен в нея, докато един следобед, както бяхме седнали под дърветата на малкия закътан плаж край Черо, вдигнах очи и погледите ни се срещнаха.

Тогава рзбрах, че означавам нещо за нея, понеже тя бързо отмести поглед и се изчерви.

Седях там, притихнал, и се замислих върху откритието, което ме изплаши. Такава любов не съм преживявал. Тя нямаше нищо общо с лудото физическо привличане, което чувствувах към Лаура. Беше съвсем различно. Знаех, че е безнадеждно. Бях тринадесет години по-възрастен от нея. Нямах пари. Полицията ме издирваше. Нямах бъдеще.

— Дейвид … — започна Валерия и спря.

— Да? — отвърнах, без да се обръщам към иея.

— Ти ме озадачаваш. Защо живееш по този начин в Италия? Зная, че едната причина е книгата ти, но не можеш ли да си намериш по-добра работа от това, което сега вършиш?

— За Бога, не се притеснявай за мен — казах и се опитах да се засмея. — Мога да се грижа за себе си.

— Така ли? Не виждам да си си намерил добра работа.

— Глупости! Работата ми е добра.

— Наистина ли ще си тръгнеш, когато Бруно се подобри?

— Да, трябва. Искам да завърша книгата си.

За момент остана загледана в Лаго.

— Тук ще бъде много скучно без теб — рече след малко.

Усетих как устата ми пресъхва.

— Ще се почувствуваш добре. Скоро ще си намериш други занимания.

Тя ме погледна.

— Няма ли да промениш решението си и да останеш?

— Ти току-що каза да си намеря по-добра работа. Е, това смятам да направя. Трябва, Валерия.

— Но няма нужда да си тръгваш, ако не искаш, Дейвид. Би могъл да се заемеш с работата а Бруно.

— Каква работа? — запитах рязко.

— Преди катастрофата Бруно се занимаваше с реставрационната работа по повредените от войната църкви в Ломбардия. След това работата беше поета от министерството, но никой не си е направил труда да прегледа записките и материалите му по разрушенията. Сигурна съм, че той ще бъде много доволен, акосе заемеш да ги приведеш в някакъв ред. Разбира се, Бруно ще ти плаща и ще се интересува да знае как върви работата.

Изкушението беше голямо, но знаех, че е безполезно дори да мисля за такова нещо.

— Не, съжалявам, няма да стане. След като свърша собствената си работа, искам да се прибера у дома.

Тя се изправи.

— Да, трябваше да предположа. Е, добре, Дейвид, щом искаш да се прибереш…

Вървяхме пеша към вилата, и двамата необикновено мълчаливи. За пръв път, откакто се познавахме, разговорът не вървеше.

През тези пет дни Бруно не се подобри. На следващия ден, сряда, очаквахме доктор Перели.

Помагах на градинаря Джулио да нареже дърва за камините през зимата, когато пристигна Перели. Видях го да влиза в стаята на Бруно. Остана там дълго — повече от час, и когато излезе, изглеждаше замислен, но доволен.

Разговаря дълго с Валерия, после погледна към мен.

— Искам да говоря с вас — каза остро. — Елате при колата ми.

Смутен от тази рязкост, го последвах. Когато стигнахме до колата, той рече:

— Първо, радвам се да ви съобщя, че синьор Фанчино е много по-добре. Излезе от сънното си състояние и почивката му се отрази както се надявах. Смятам, че вече се оправя.

— Това е добра новина — отговорих. — Радвам се.

— Да. Ако днес продължава да се подобрява, утре ще го преместя на слънце. Казах на Валерия следобед да поседи при него. Сестра Флеминг с нетърпение чака да си замине за уикенда. Сестра й в Милано е болна и мисля, че ако той се чувствува по-добре, тя може да тръгне.