Джеймс Чейс - Смърт край Лаго Маджоре

— Благодаря много — рече, докато й помагах да се качи. — Не зная какво бих правила без вас. Може ли да я покарам? Виждам как прекрасно я поддържате. Справям се много добре с лодката. Поне Бруно винаги е казвал така.

— Заповядайте.

Седнах зад нея.

Като опитен моряк направи маневра, за да излезе от пристанището, запали мотора и лодката се понесе по Лаго.

— Прекрасно е, че се върнах — каза, поглеждайки ме през рамо. — Нали е великолепно тук? За мен е най-красивото място на света.

— Или едно от най-красивите — отговорих. — Мъчно ми е, че го напускам.

Заявявайки това, разбрах, че след като тя се върна, ще съжалявам още повече да си тръгна.

— Но не си заминавате, нали?

— Заминавам. В понеделник. Синьора Фанчино търси някой да заеме мястото ми.

— Искате ли да си тръгнете?

— Не бих казал, но имам и друга работа.

— Налага ли се да си тръгвате? Мария ми писа, че четете на Бруно и това много е подобрило състоянието му.

Спомних си как Бруно ме погледна тази сутрин. Може да съм му се струвал добър, но е и отсега нататък.

— Искам да продължа книгата си.

— О! — Тя показа разочарованието си. — Съжалявам. Надявах се да ми разкажете за нея. И аз зная много неща за катедралите. Пътувах с Бруно, когато той работеше в Министерството на културата.

— Какво да се прави — казах и промених темата.

Запитах я за престоя й в Париж.

Тя весело бъбреше през целия път, докато пресичахме Лаго, а когато стигнахме пристана, съжалях, че пътешествието свършва.

— Как, за Бога, ще пренесете всичкия този багаж до вилата? — запита тя и скочи от лодката.

— Ще се оправя. Ще откарам лодката по-нагоре и ще заема камиона на Бичи. Той ще ми помогне.

— О, Бичи! Още ли е жив? Преди години бях любимката му — каза тя засмяна. — Кажете му, че скоро ще отида да го видя. Благодаря ви, че ме посрещнахте и се погрижихте за багажа ми.

Наблюдавах нейния бяг нагоре по стълбите, късата й поличка, развяна от вятъра, дългите й стройни крака, които подскачаха от стъпало на стъпало и дълбоко, бавно поех дъх.

Тя остана като ясен образ в съзнанието ми. Обърнах лодката и я насочих нагоре по брега.

Тъкмо бях свършил с пренасяето на багажа на Валерия и се отправях към камиона, когато видях доктор Перели да се приближава към мен.

— Какво се е случило, откакто последният път бях тук? — запита той, а черните му птичи очи изучаваха лицето ми.

— Нищо необикновено, синьор — отговорих.

— Видяхте ли в какво състяние е синьор Фанчино тази сутрин?

— Синьора Фанчино каза, че е превъзбуден от мисълта отново да види дъщеря си.

— Глупости! Нещо се е случило! Това е много повече от възбуда. Е, след като не знаете нищо, няма смисъл да говорим. — Той влезе в колата си и я запали. — Ще дойда утре. Никой не бива да го безпокои. Разбирате ли?

— Да, синьор.

— Напълно сигурен ли сте, че не знаете какво го е разтревожило?

— Напълно.

Хвърли ми дълъг подозрителен поглед, включи на скорост и потегли.

Върнах се във вилата, занимаваха ме разми мисли. Когато стигнах до входната врата, се появи Лаура.

— Доктор Перели изглежда загрижен за Бруно — каза тя и долових, че е смутена. — Смятам, че вдига много шум за нищо, но предписа на Бруно пълна почивка и спокойствие. Каза ли ти?

— Да.

— Валерия яма късмет, но това е. Помолих я следобед да отиде до Паланца. Там има някои неща, които искам да купи. По-добре иди с нея. Не искам да е сама.

Спомних си какво каза снощи на Белини: „Не можем да го направим преди петък. Не трябва да си позволяваме да правим грешки. Дейвид трябва да има време да я опознае. Това е по-важно от всичко останало.“

Очевидно нямаше намерение да губи време.

— Добре — съгласих се. — Ти ще дойдеш ли?

— Не, Дейвид. Заета съм с други работи. — Хвърли ми въпросителен поглед. — Какво мислиш за Валерия?

— Какво има за мислене?

— Не намираш ли, че е хубава?

— Сигурно.

Погледът й стана по-твърд.

— Не звучи много ентусиазирано, Дейвид. А аз си мислех, че всички американци си падат по млади и хубави момичета.

— Така ли? Не звучи много логично. По същия начин можеш да кажеш, че всички американки си падат по гангстери, които пушат пури, но искам да те уверя, че не е така.

Минах покрай нея и продължих нагоре по пътеката към камиона.

Надявах се да съобщя на Бруно, че съм чул какво му каза Лаура предишната вечер и да го уверя, че в петък нищо няма да се случи на Валерия. Но сега изглеждаше, че няма да имам възможност да остана насаме с него. Представях си колко страда, но беше твърде опасно да настоявам да го видя насаме. Каквото и да се случеше, не биваше да давам на Лаура и най-малък повод да мисли, че ми е известно какво планира.