Джеймс Чейс - Смърт край Лаго Маджоре

— Естествено, че разбирам — изсумтя Белини. — Стига толкова приказки. Кога ще получа малко пари? Това искам да зная.

— Само преди няколко дни получи петдесет хиляди — каза рязко Лаура. — Не мога да ти дам повече.

— Трябват ми още — озъби се Белини. — Докога ще ти повтарям, че трябва да се измъкна от страната? Опасно е за мен. Ти не знаеш на какво са способни тези дяволи, след като веднъж започнат да те търсят. Искам един милион лири. Ти ми обеща и по дяволите, ще ги получа.

— Ще си ги получиш в петък. Ще продам перлите си. Но никъде няма да заминеш, Марио, ако в петък направиш някоя грешка.

— Аз не греша, а ако ти ми изиграеш някой номер, малко змийче, ще ти счупя врата.

Лаура се засмя.

— Няма да има номера, Марио.

— И по-добре да няма. Ела. Тази вечер много говорим.

— Разбра ли, Марио?

— Стига приказки, ела тук!

Беше малко след един часа, когато открих, че Лаура изкачва стълбите откъм къщата с лодките. Пушеше цигара и си тананикаше, клатушкаше се. Видях я да изкачва стъпалата на верандата и да влиза в стаята на сестра Флеминг през прозореца.

Изчаках да изгаси, преди да си тръгна. След няколко минути с изненада видях, че се запали лампата в стаята на Бруно.

Притичах бързо и тихо, стигнах до верандата и пропълзях към отворения прозорец.

— Още ли не си заспал? — казваше Лаура. — Да не би да си се чудил къде съм била през цялото това време?

Надзърнах в стаята.

Беше застанала срещу него, опряла се в края на масата до леглото, със скръстени ръце, с цигара между алените си устни. Беше пила и макар че не беше пияна, от зачервеното й лице долових, че е в свирепо и яростно настроение.

Беше се преоблякла в зелена пижама, а малките й крака бяха обути в кожени чехли без токове. Докато я наблюдавах, прокара пръсти през косата си с цвят на мед и се усмихна на Бруно.

— Бях в къщата с лодките — продължи тя. — Иска ли ти се да ме шпионираш, Бруно?

Изтърси пепелта върху пода, докато го гледаше, с агресивно вдигната брадичка, със стиснати устни.

Светлината от лампата на масичката падаше върху лицето на Бруно. Погледът му показваше, че е бдителен и нащрек.

— Време е да свалим картите. Още от катастрофата търпеливо чакам този момент.

Наблюдавах я, застанал в сянката. Чувах я така ясно, все едно че бях в стаята.

— Да започнем от началото, Бруно. Още навремето ти осъзна каква грешка си направил, като се ожени за мен. Наистина беше грешка, и то за двете страни. Аз се омъжих заради това, което щях да измъкна от теб. Смятах, че ще те търпя, тъй като беше много богат, но след като открих, че не си прекалено щедър и когато започна да ме мразиш, установих, че не си единственият, който е сгрешил.

Изгаси цигарата, извади пакет от джоба на пижамата и запали нова.

— Отначало ми харесваше да съм омъжена за триста милиона лири — продължи тя, — докато не осъзнах, че няма да получа голяма част от тях. Ако беше по-добър към мен, Бруно, може би щях да се опитам да свикна и да се примиря с подаянията ти, но ти се държеше така дяволски надменно и след като откри, че интересите ни не съвпадат и че приятелите ми те отегчават, съзнателно ме накара да се чувствувам по-ниско от теб. Никога няма да ти го простя. А след това, като реши да охладиш брака ни и настоя за отделни спални, разбрах, че трябва да направя нещо.

Тя се отдели от масата и седна върху леглото.

— За теб щеше да е по-добре, Бруно, ако се беше развел. С удоволствие щях да ти дам основание за развод, ако можех да разчитам на прилично осигуряване. Но не ти отърваше да се разведеш с мен, нали? Мислеше само за Валерия и да не би един скандал да я уязви. Ти и за момент не си помислял за мен!

Пусна цигарата на пода и я смачка с крак.

— След това започна да ме шпионираш. Какво значение имаше, че Лорънс и аз бяхме любовници? Това не означаваше нищо за теб. И всичките тези приказки да се държа прилично заради Валерия! След това извърши най-голямата глупост. Сигурно си мислил, че съм човек, когото можеш безнаказано да застрашаваш. Когато ми каза, че смяташ да промениш завещанието, ако не се откажа от Лорънс, реших да направя нещо, и то бързо.

Тя се наведе напред, устните й се разтегнаха в жестока усмивка.

— Искам да наблюдавам лицето ти, докато научаваш тези неща, Бруно. Трупах ги четири години в очакване на подходящия момент, за да ти ги кажа. Аз източих спирачната течност от колата, Бруно. В полицията сметнаха, че резервоарът случайно се е пробил, но го направих аз. Когато бързаше да посрещнеш Валерия, бях сигурна, че ще караш лудо, както винаги, затова се справих със спирачките. За мой лош късмет и поради проклетата ти упоритост, не успя да се претрепеш, но поне се оказа жив труп и си в ръцете ми!