Джеймс Чейс - Смърт край Лаго Маджоре

Следобед направих един опит да го видя, но сестра Флеминг незабавно ме отпрати да си гледам работата.

Разтревожен и смутен, слязох по стълбите към пристана. Валерия ме очакваше. Лицето й беше помръкнало и нещастно.

— Какво може да му е на Бруно? — запита, когато се качих на лодката. — Изглежда ужасно. Лаура казва, че е превъзбуден, задето отново ме вижда, но аз просто не й вярвам.

— Не изглежда да е от това.

— Сега сестрата не ми разрешава да го видя. Ужасно. Сигурна съм, че бих го разведрила.

— Сестра Флеминг не е виновна — отбелязах. — Доктор Перели ми каза, че на баща ти е нужна пълна почивка.

— Смяташ ли, че Лаура знае нещо повече?

— Нямам представа. Нека не говорим повече за това, искаш ли?

— Но аз искам да говоря! — каза тя рязко. — Мисля, че Лаура е разтревожила Бруно. Ти си от една седмица тук. Трябва да си забелязал, че не дава и пукната пара за него. И никога не е давала. Смятам, че причината за влошеното му състояние е тя.

— Не са ли много прибързани заключенията ти?

С вдигната брадичка и решителен поглед тя се обърна към мен.

— Не бих се изненадала, ако знаеш повече, отколкото си даваш вид!

— Е, добре, не зная — заявих. — Безсмислено е да се вълнуваме толкова. Така няма да му помогнеш, само ще се изтормозиш. Хайде да вървим. Искаш ли да караш?

— Не, не съм в състояние. Ти карай.

Когато обръщах лодката, за да изляза от пристана, тя продължи:

— Дейвид, ако узнаеш нещо, ще ми го кажеш, нали?

— Разбира се — обещах й. — Успокой се.

Запалих мотора и лодката се понесе към Палавца.

Известно време се разхождахме по тесните улици. След като Валерия купи нещата, които Лаура искаше, се отправихме към пристанището.

С нея времето минаваше бързо. Открих, че ни е лесно да разговаряме, а и двамата имахме сходни мнения за много неща.

Седнахме на сянка и тя попита за книгата ми. Аз отговарях на въпросите й, обсъждахме различни катедрали и произведения на изкуството, които и двамата познавахме, а времето минаваше неусетно.

— Имаш ли представа колко е часът? — запита тя изведнъж, скачайки на крака. — Почти седем е и Бруно скоро трябва да е в леглото.

— Бързо ще се приберем — казах и двамата се спуснахме към лодката.

Върнахме се за двадесет минути и тя ми благодари за хубавия следобед.

— Няма смисъл да ми благодариш — й отвърнах с усмивка. — На мен също ми беше много приятно.

Лаура и сестра Флеминг останаха в стаята, докато вдигах Бруно и го полагах върху леглото.

Имах чувството, че той се отдръпна от допира ми. Това, че сега предизвиквах страх у него, ме обезкуражаваше.

Лицето му беше сшво и издължено, а очите — хлътнали. Явно беше разстроен и страдаше.

Щом го пренесох върху кревата, сестра Флеминг ме избута от стаята, а Лаура ме последва.

— Утре ще остане в леглото. Не идвай сутринта. Ако искаш да направиш нещо полезно, погрижи се за Валерия. Не искам да се суети наоколо. Само разстройва Бруно. Изведи я някъде за цял ден, ако желаеш, заведи я в Милано.

Погледнах я.

— Много се загрижи за здравето на Бруно, нали?

— Ще кажа на Валерия да е готова в девет и половина утре сутрин. Можеш да вземеш колата — и тя се върна в стаята на Бруно, като затръшна вратата под носа ми.

През остатъка от вечерта, докато си легна, ме измъчваше въпросът как да осигуря безопасността на Валерия и самият аз да остана настрани от неприятностите.

Очевидният изход беше да отида при Перели, но не бях сигурен, че няма да ме издаде.

Една погрешна стъпка от моя страна и полицията щеше да се спусне по дирите ми. Ситуацията беше опасна и сложна. Колкото и да се измъчвах в търсене на изход, не намирах такъв, при който Валерия да бъде в безопасност, а аз да е се забъркам в нещо, заради което полицията да се втурне отново да ме търси.

Оставаха ми само още три дни за да реша какво да правя.

Най-накрая, преди да заспя, реших да проведа първоначалния си план в петък вечер да бъда далеч от вилата. Надявах се, че Белини ще се изтощи от чакане и ще се натряска. Тогава щях да помисля по какъв начин да неутрализирам Лаура завинаги…

На следващата сутрин в девет и половина чаках в гаража, когато Валерия дойде.

— Лаура каза да отида в Милано с теб — каза намръщена. — Ходи ли ти се?

— Ако на теб ти се ходи.

— Ходи ми се, но не обичам да ме третират като дете. Практически тя ми заповяда да отида. Нищо не ми струва да остана тук, само за да й покажа, че от нея не приемам заповеди.

— Ако ти се ходи, да вървим — рекох, усмихвайки се на решителното й изражение.