Джеймс Чейс - Светът е в моя джоб

Джипо изглеждаше обезпокоен.

— Но ти ми каза, че ще имам необходимото време-възрази той, бършейки влажните си ръце в панталона. — Фургонът не се отваря за пет минути, ти знаеш.

Джини и двамата мъже му хвърлиха пронизващ поглед.

— Не се нервирай, ясно ли е? — каза Морган с помири телен глас. — Не очаквам да го отвориш за пет минути. Наистина ще имаш две или три седмици, но после може би ще трябва да се скрием в планината.

Джипо пристъпваше от крак на крак и отваряше широко очи.

— Но ти ми каза, че ще мога да работя върху фургона един месец! Сега говориш за две или три седмици. Това е як фургон! Видях го. Няма да стане, като се духа отгоре му.

Морган започна да мисли за стотиците хора, които щяха да се втурнат по техните следи, щом като за изчезването на фургона бъде сигнализирано; за самолетите, които ще летят над всеки път; за моторизираните полицаи, които ще спират всяка кола. Ако искаха да успеят, трябваше Джипо да действува бързо. Но той знаеше, че Джипо се нервира лесно и си даваше сметка, че беше безполезно да го плаши преди фургонът да е паднал в ръцете им. Можеше винаги да го накара да побърза, в случай на нужда.

— Тук изглежда ти си прав — призна той. — С малко късмет ще го имаш твоя месец! После, кой знае? Може би ще го отвориш още от първия път.

— Много е сложен този фургон! — промърмори Джипо. — Ще трябва време.

Морган запали цигара.

— Всъщност ние сме готови — обяви той.

Тримата мъже срещу него се стегнаха. Джини с жив поглед подпря ханша си върху калника на караваната.

— Днес сме вторник — продължи Морган. — Да предвидим три дни за последна подготовка. Някой възразява ли, ако операцията се проведе в петък?

Китсън почувства как гърлото му се свива. От единадесет дни той, погълнат от задачата си, се отказваше да мисли за целта, която преследваше. За първи път в живота си се бе отдал на една конструктивна работа и се бе оставил на играта. Сега внезапно падаше на земята и се страхуваше.

Блек почувства как лека тръпка минава по гръбначния му стълб, не от уплаха, а от мисълта, че с малко късмет след петнадесет дни ще бъде богат. Двеста хиляди долара! При тази мисъл сърцето му заби по-бързо.

Джипо страшно се безпокоеше. Начинът, по който го предупредиха, че ще трябва да отваря бързо фургона, не му говореше нещо хубаво. Атаката на фургона не го плашеше, понеже знаеше, че няма да вземе активно участие, но не искаше Франк да си прави илюзии и да си въобразява, че може да отвори фургона за пет минути.

— Съгласен за петък — каза Блек, желаещ да даде на Морган доказателство за усърдие.

— Съгласна — каза Джини.

Морган изгледа Китсън и Джипо.

Двамата се колебаеха.

— Съгласен. Защо не? — каза накрая Китсън с дрезгав глас, усещайки втренчения поглед на Джини върху себе си.

— Аз също нямам възражения — каза Джипо, повдигайки тлъстите си рамене.

Морган се приближи до тезгяха и седна върху него.

— Понеже всички са съгласни — каза той, гледайки останалите четирима, нека повторим това, което ни остава още да направим.

В атмосфера на напрежение всички седнаха върху масите, които запълваха ателието на Джипо.

— Трябва ни кола за Джини — започна Морган. — Един спортен кабриолет. Ед и Китсън ще се заемат. — Той се обърна към тях. — Когато намерите подходяща, докарвате я тук и Джипо ще я пребоядиса и смени номерата. Ще трябва да я обърнем с четирите колела във въздуха точно пред клисурата, на мястото, където една канавка загражда пътя. Ще имаме нужда от два лоста от по три метра, за да я повдигнем лесно. Ти ще ги намериш, Джипо!

— Съгласен съм. Приготвих стълбовете за пътните знаци.

— Покажи ги!

Джипо измъкна два правоъгълника, заковани за стълбовете. Морган кимна с глава.

— Отлично. Сега ще повторим всичко от началото. Някой трябва да отрази това писмено. Искам всеки от вас да знае точно какво има да прави.

— Джини, можеш ли да стенографираш?

— При условие, че ми се даде хартия и молив.

Морган почака, докато Джипо отиде в стаята си и донесе всичко необходимо за писане.

— Той е нервен, Франк, и това ме безпокои — каза Блек, щом като Джипо се отдалечи.

Лицето на Морган се втвърди.

— О! Държа го под око. Трябва да го оставим спокоен, докато станем притежатели на фургона. След това, ако прави мизерии, ще му стегнем винтовете. Така трябва да стане.

— Да се надяваме — каза Блек.

Морган изгледа Китсън.

— А ти, малкият, как се чувстваш? Помисли ли какво ще правиш с твоите мангизи.