Джеймс Чейс - Виновните се страхуват

Нямах вече никаква възможност да спра смъртоносната игра, но продължавах напред с ревящия кадилак по кривините на пътя.

Чух продължителния виещ рев на полицейската сирена пред себе си. Завоите по шосето не ми даваха възможност да видя двете коли, но от време на време ми се мярваха за миг играещите им из планината светлини.

В един момент внезапно ги видях, само че много по-високо от мен по виещия се като змия път. Натиснах спирачка. Не бих повярвал, че е възможно Марго да кара така бясно, беше на около една миля далеч от мен. Скочих вън от колата и застанах на тревистия банкет, вперил очи нагоре. Пътят се виеше продължително по огромен хълм и отделните му отсечки бяха видими.

Патрулната кола беше само на около двадесет метра зад буика. Фаровете й блестяха ослепително върху задните му брони. Сирената виеше отчаяно.

Никой не би бил в състояние да поддържа такава скорост на такъв път за дълго време. Изведнъж видях пред тях остър завой — по-остър от прав ъгъл. Марго също трябва да го е забелязала. Шофьорът на полицейската кола положително е знаел за него, защото вече бе намалил скоростта и изостана с около сто метра. Марго влезе в завоя с около сто километра в час. Чух писъка на колелата, когато тя натисна спирачката. Блестящите дълги струи светлина от фаровете се протегнаха през тъмната бездна под нея като пипалата на огромно насекомо, усетило опасност.

Почувствах косата ми да се изправя, когато буикът напусна шосето и се изстреля в пространството. За миг ми се стори, че продължава пътя си във въздуха. Във вцепенеността на тишината прозвуча ужасеният писък на Марго, смразил кръвта ми.

Буикът се преобърна, а миг по-късно се удари в огромна скала, подскочи от нея, обви се в облак прах, изкоренявайки малки дървета и камъни, търкалящи се с трясък пред него. Накрая с грозен тъп удар се спря на не повече от двеста метра от мястото, където стоях.

Затичах се както никога досега. Първата ми мисъл бе да я извлека, преди развалината да пламне. Колата лежеше на една страна, подпряна върху голяма канара. Когато поех малкото изкачване до нея, усетих миризмата на бензинови изпарения. Пристигнах. Беше много тъмно, за да видя вътрешността на разбитата кола. С разтреперана ръка извадих електрическо фенерче и насочих светлата струя вътре.

Марго лежеше превита върху вратата до волана. Тънка струйка кръв се спускаше от устата й надолу по брадичката. Нейната коприненоруса коса закриваше по-голяма част от лицето й. Видях как пръстите й помръдват — свиваха се бавно в юмрук и после отново се отпускаха.

Посегнах през прозорчето и внимателно придърпах настрана меките златисти коси. Очите й бяха затворени, но при докосването ги отвори. Погледите ни се срещнаха.

Устните й мръднаха безсилно — опитваше се да каже нещо.

— Няма да те оставя — промълвих. — Ще те извадим, без да те нараним…

Безсмислени думи, но не можах да измисля нещо по-добро.

Помръдна едва забележимо глава, а след това лицето й се изопна. Опита се още веднъж да каже нещо, последва немощна патетична гримаса и издъхна.

Отстъпих назад и в този момент фарове на кола заиграха по пътя. До кадилака спря един линкълн. От него изскочи Франк Хипъл и се затича към мен.

— Забелязах, че я следвате — извика той, — и поех след вас? Мъртва ли е?

— Да.

Доближи разбитата кола, извади електрическо фенерче и се взря във вътрешността. Седнах на един камък и запалих цигара. Чувствах се разглобен. Вярно е, тя уби Шепи, но заплати за това.

Хипъл отиде до колата, донесе фотоапарат, направи снимки и се върна.

— Хайде — подкани той. — Ще ви откарам обратно. Предполагам, че сте готов да говорите?

Вдигнах глава към шосето. Патрулната кола се спускаше по извивките на пътя. Седнахме в колата на Хипъл.

Крийди няма да може да избегне публичността, от която се боеше, помислих си. „Сан Рафаел Кориир“ притежаваше револвера, с който бе убит Трисби. Полицията не бе в състояние да потули този факт. Хипъл щеше да докаже, че парите на Крийди са финансирали Кордец и Хаан. Когато историята за организираната търговия с наркотици стане публично достояние, тя ще погребе името на Крийди и неговото царуване в Сан Рафаел.

Поех дълбоко тютюнев дим и се отпуснах на облегалката.

— Да — Казах. — сега съм готов да говоря.

© 1957 Джеймс Хадли Чейс

© 1992 Минчо Чучев, превод от английски

James Hadley Chase

The Guilty Are Afraid, 1957

Набиране на текста: Светослав Иванов, 2006