Джеймс Чейс - Виновните се страхуват

— Няма да им позволиш да ме напъхат в затвора, нали, татко?

— Не, няма да им позволя.

Докато мислеше, седеше като вкаменен, забил поглед през прозореца навън.

Стаята бе потънала в гробна тишина с изключение на тежкото й, изпълнено с животински страх, дишане.

Наблюдавах ги, без да мръдна. Не забравях, че пистолетът е в ръката му.

След едноминутно размишление той проговори;

— Слушай сега, Марго. Трябва да напуснеш Сан Рафаел незабавно! — Извади от джоба си дебела пачка банкноти и ги хвърли така, че паднаха в скута й. — Ще ти трябват пари. Иди в къщата на леля си. Остани там и се постарай да поправиш поведението си. Аз ще уредя необходимото тук. Вземи колата на Брендън. Тя е вън, така че ползувай нея. Искам да стигнеш до леля си колкото може по-бързо, разбра ли ме?

— Но чакайте… — започнах и спрях веднага, щом Крийди насочи пистолета в мен.

— Дръжте устата си затворена! Трябва ми съвсем малко, за да ви застрелям. Задачата ми щете да бъде далеч по-лека, ако бяхте мъртъв. Не ми давайте повод! — Продължавайки да ме държи под прицел, се обърна към Марго: — Разбра ли всичко?

— Да — кимна тя.

— Тогава тръгвай!

— Ти ще оправиш всичко тук, нали?

— Разбира се. Сега изчезвай! Вземи колата на Брендън. Ще се погрижа за неговата компенсация. — Тя се изправи, а той продължи: — Надявам се новият живот да ти донесе много повече щастие от досегашния!

Тя не слушаше повече. Искрящият й поглед беше впит в мен. Стискаше здраво парите, с триумф в очите. После изтича навън през верандата, а след секунди чух мотора на буика.

— Вие можете да баламосвате нея, но не и мен — викнах му — Вие сте чудовище! Няма да се намери съдийски състав да я прати в газовата камера. Не може да постъпвате така с нея! Защо я пращате на смърт?

— Нито една моя дъщеря, дори да бяха сто, не може да си позволи да попадне пред съда или в затвора! — отвърна ми озъбено.

Изправи се, плъзна пистолета в джоба си и отиде до прозореца да наблюдава заминаващата кола.

Обърнах се и изскочих от бунгалото.

Крийди бе пристигнал тук с голям черен кадилак. Стоеше под палмите и фаровете му още светеха. Изтичах до него, седнах зад волана, запалих, насочих го към пътя и поех зад буика със състезателна скорост.

Марго бе тръгнала доста преди мен. Видях задните светлини на буика, когато зави по крайбрежния път. Бях на около петстотин метра зад нея. Натиснах педала на газта. Колата се затресе по дупките. Излязъл на пътя, видях само за миг светлините на колата пред себе си, тъкмо когато се насочи по кривата на булевард „Франклин“. Горях от желание да узная дали ще се отбие до апартамента си. Тази мисъл подхранваше надеждата ми да я настигна.

Не се осмелявах да карам много бързо. Знаех от Ренкин за тридесетте кръстосващи по пътищата патрулни коли. Да бъда спрян тъкмо сега за превишена скорост означаваше край на всичките ми шансове да я догоня.

Отново ми се мярна буикът, летящ по булеварда, но от устата ми се изтръгна проклятие, когато профуча край блока с апартаменти — и така, не бе спряла пред дома си. Питах се дали не е забелязала кадилака и поувеличих скоростта, за да намаля разстоянието между двете коли.

Тя караше бързо, но не опасно. На една от преките видях патрулен полицай, който се закова, когато буикът мина край него. Загледа се подир колата, подвоуми се дали да изсвири предупредително. Допрях леко спирачката. Когато го отминах, натиснах отново газта.

Разбрах, че се насочва към планинския път. В този момент голяма патрулна кола изведнъж изскочи отстрани и се плъзна между мен и Марго. Ако не бях ударил мигновено спирачка, щях да се сплескам в задницата й. Моята кола загуби скорост и буикът изчезна от погледа ми, когато Марго зави по криволичещото планинско шосе. Патрулният пред мен подскочи, гумите му изсвистяха по първия завой и се понесе след буика.

Случи се това, от което се страхувах. Ренкин не беше ме залъгвал. Заповедта да бъда премазан, като се имитира катастрофа, беше вече издадена. Двамата цивилни копои в полицейската кола бяха разпознали моя буик и сега се носеха след него, за да изпълнят нареждането. Беше твърде тъмно, за да различат кой седи зад кормилото. Естествено бе да заключат, че съм аз. Не се съмнявах вече кой се е разпоредил да се инсценира катастрофа — Крийди бе авторът. Той беше сложил Марго в буика и я беше насочил към планинския път. Знаеше също, че щом забележи полицейската кола зад себе си, тя ще напъне всички сили да избяга. Знаеше още, че за нея не съществува никакъв шанс да спечели в това страшно надпрепускане към смъртта. Такова бе неговото разрешаване на проблема — никаква публичност, никакъв съдебен процес — дегенериралата и покварена дъщеря изчезва от пътя му, без да застраши името и парите на неговата империя. Всъщност Марго беше продукт на тая империя.