Джеймс Чейс - Искаш ли да останеш жив?

— Джак!

Без да спира, Андерс погледна през рамо. Той видя полицая Макнийл, който тромаво вървеше след него.

— Там горе е проклетникът! — задъхано каза Андерс и посочи към покрива на нощния клуб. — Хайде, Пади! Ще го хванем!

Но възрастта, спокойният живот и прекалено многото глътки „Къти Сарк“ вече си бяха взели своето. Крачките му започнаха да стават несигурни, когато Макнийл го настигна.

— Видях го! — изпъшка Андерс. — Аварийният изход, Пади!

Макнийл изсумтя, мина тежко покрай Андерс, а голямата му ръка извади пистолета от кобура. Хората го зяпаха и бързо се отдръпваха от пътя му. Никой не му се притече на помощ. Това си беше работа на полицията — защо да се излагат на опасност.

Когато Поук Тохоло започна да се спуска надолу по аварийната стълба, Макнийл изскочи иззад сградата. Те се видяха едновременно. Макнийл забеляза, че индианецът държи в ръката си пушка.

Той спря — гръдният му кош, подобен на бъчва, се надигаше от тичането — и вдигна пистолета. Когато пръстът му докосна спусъка, усети мощен удар в гърдите, който го изхвърли във въздуха и Макнийл тежко падна по гръб.

Поук прескочи останалите десет стъпала наведнъж и хукна към паркинга. Макнийл се надигна и насочи пистолета. Точно тогава Поук погледна назад през рамо. Той видя насочения пистолет и отскочи, когато Макнийл стреля, после се прицели и застреля Макнийл в главата. След това рязко се обърна и затича към паркинга. Черните Му очи оглеждаха за някоя опасност. Видя дузина коли. След минута откри една незаключена. Плъзна се на задната седалка, затвори вратата и се сви долу.

Поук вече се беше скрил, когато Андерс — задъхан, с мораво от напрежение лице — дойде на паркинга и откри тялото на Макнийл.

Кратък поглед бе достатъчен, за да разбере, че на Макнийл вече никой не може да му помогне. Той грабна пистолета му, пресече паркинга и се отправи към отсрещния изход, сигурен, че убиецът е отишъл натам.

В същото време трима мъже се приближиха неохотно към паркинга. Като видяха Андерс с пистолет в ръка и познаха по униформата, че е портиера на хотел Плаза, те събраха кураж и го последваха.

Без особено вълнение Поук изчака да се отдалечат, после извади носната си кърпа и внимателно избърса пушката. Трябваше да я остави, помисли си той със съжаление. Вдигна седалката на колата и пъхна пушката. На паркинга се струпаха още повече хора. Сирените на полицейските коли и на колите на бърза помощ вдигаха отвратителен шум. Поук се измъкна от колата и без да бърза, се приближи към тълпата, която заобикаляше мъртвия полицай. Никой не му обърна внимание: хората го смятаха за един от тях. Той все още стоеше и зяпаше с останалите, когато паркингът се изпълни с полицаи. Поук се остави да го подберат заедно с всички други и щом стигна булеварда, бавно и спокойно тръгна към буика.

Докато се разиграваше всичко това, Чък с плувнало в пот лице се присъедини към хората, събрани около тялото на мисис Дънк Браулер. Никой не обръщаше внимание на кучето й Люси, което стоеше на ръба на бордюра и гледаше объркано и озадачено. Чък се наведе към кучето и го хвана за нашийника. Люси не обичаше непознати. Тя се отдръпна. Чък с ругатни я сграбчи. Никой не го забеляза.

След като полицията възстанови реда и няколко души от персонала на хотела покриха с чаршаф тялото на мисис Дънк Браулер, всички се разотидоха. Едва тогава помощник управителят на хотела — също любител на кучета — се сети за Люси. Именно той откри етикета за багаж, привързан към нашийника й. На етикета с печатни букви бе изписано:

ЕКЗЕКУТОРА

Новината за убиеца, който се разхожда на свобода в града, по-известен от Монте Карло с ленивите си богаташи, заемаше изцяло първите страници на вестниците. Чуждестранни журналисти, независими телевизионни екипи и други подобни нахлуха в града като лешояди. Те завладяха всички хотели, мотели и бяха готови да спят и в палатки, ако всичко се заеме.

Мъжът, когото репортерите преследваха, беше портиерът Джак Андерс, който единствен бе успял да зърне Екзекутора, но преди да се доберат до него, той изчезна от сцената. След кратка консултация с управителя на хотела кметът Хедли го убеди, че за него ще е по-добре за известно време да отиде при брат си, който живееше в Далас. Андерс се оказа достатъчно умен, за да се съгласи с предложението. Старите и капризни богаташи нямаше да се отнасят мило с него, ако станеше телевизионна звезда. Тяхно беше правото да са център на вниманието, а не на някакъв си портиер.