Джеймс Чейс - Искаш ли да останеш жив?

— Не е нужно да имаш склонност към убийства, нито пък да си маниак, за да мразиш богатите — каза той след кратък размисъл. — Аз самият не мога да кажа, че обичам богатите.

Андерс скри усмивката си:

— И от тях има полза.

— Така е! Бих искал да съм на твоето място.

— Не е толкова лошо — Андерс се опитваше да не изглежда самодоволен. — Но трябва да знаеш как да се държиш с тях. Мислиш ли, че ще хванете този откачен?

— Аз ли? — Макнийл тръсна глава. — Нямам нищо общо. Далеч съм от залавянето на когото и да било. Аз съм като теб… давам го по-спокойно… но шефът ще го хване. Теръл има глава на раменете си. Но, разбира се, ще отнеме време.

Блестящ ролс в пясъчен цвят спря отпред, Андерс остави Макнийл, бързо пресече червения килим и отвори вратата на колата.

— Добро утро, Джак. — Дебелият хубавец, който слезе от ролса, бе Родни Бранзънстейн. Той беше преуспяващ общински адвокат, който идваше всяка сутрин да се среща с клиенти, които живееха в хотела.

— Да си виждал госпожа Дънк Браулер?

— Много е рано за нея, сър — отвърна Андерс. — Ще дойде след около петнайсет минути.

— Ако те попита за мен, й кажи, че не си ме виждал. — Бранзънстейн плъзна един долар в протегнатата ръка на Андерс и влезе в хотела.

Докато шофьорът откарваше ролса, Макнийл се приближи до Андерс.

— Някога не си ли се опарвал, Джак? — попита го загрижено.

— Не и аз — каза бързо Андерс, — но не се заблуждавай. Това се учи с години.

— Така ли? — Макнийл поклати глава. — Обикалям този дяволски район от толкова време и никой не си е и помислил да ми пусне някой долар.

— Това се дължи на моята личност, а ти нямаш късмет — поясни Андерс.

Дребна жена с небесносиня коса, силно гримирано лице и натежали от диамантени пръстени старчески ръце излезе от хотела, олюлявайки се.

Андерс веднага отиде при нея.

— Мисис Клейтън! — възкликна той. Макнийл бе поразен от удивлението, изписано на червеното му, осеяно с капиляри лице. — Къде смятате да ходите?

Малката жена превзето се усмихна и погледна с обожание Андерс.

— Мислех да направя една много кратка разходка.

— Мисис Клейтън! — Безпокойството на Андерс накара дори Макнийл да се притесни. — Доктор Лоуенстийн позволил ли ви е да излизате на кратки разходки?

Дребната жена се почувства виновна.

— Честно казано, Андерс, не.

— И аз така си помислих. — Андерс нежно я хвана за лакътя и я поведе обратно към хотела. — Седнете спокойно, госпожо Клейтън. Ще накарам господин Беван да се обади на доктор Лоуенстийн Не мога да ви пусна да излизате ей така напосоки, нали?

— Мили Боже! — промърмори Макнийл така впечатлен, че се прекръсти.

Няколко минути по-късно Андерс се върна и отново застана на червения килим. Макнийл беше все още там — дишаше тежко, а малките му ирландски очички се бяха изцъклили.

— Това беше госпожа Хенри Уилям Клейтън — каза му Андерс. — Старият й мъж хвърли топа преди пет години. Остави й пет милиона долара.

Макнийл широко отвори очи.

— Искаш да кажеш, че тази стара торба кокали струва пет милиона?

Андерс се намръщи.

— Ей, ирландец, не бива да говориш с неуважение за старите хора.

— Добре де! — Последва дълго мълчание, после Макнийл каза: — Ти просто я избута, нали?

— Така трябва да се държиш с тях. На нея й харесва. Знае, че аз съм единственият, който се грижи за нея.

— Има ли много други подобни в това свърталище? — попита Макнийл.

— Хотелът е претъпкан. — Андерс поклати глава. — Смахнати стари хора с прекалено много пари… тъжно е.

— Никак не ми е тъжно — каза Макнийл. — Ти си се оправяй с тях. До скоро. — Той замълча, после погледна Андерс. — Колко ти бутна?

Андерс му намигна.

— Служебна тайна, Пади.

— Човече, май съм си сбъркал занаята. — Макнийл въздъхна и тръгна надолу по булеварда, зашляпа по тротоара с големите си крака.

Поук Тохоло лежеше върху плоския покрив на нощния клуб Пелота и гледаше през оптичния мерник на пушката как едрият полицай се отдалечава.

Поук седеше на покрива от три часа. Четириетажна-та сграда беше почти на хиляда ярда от крайбрежния Плаза хотел. Той бе пристигнал с буика в 6.00, час, в който можеше да е сигурен, че никой няма да го види как слиза от колата с пушката.

Познаваше клуба: беше една от най-старите сгради в града. На задната стена имаше провесена желязна аварийна стълба, която туристите зяпаха с учудване.

За Поук изкачването на покрива не беше нито опасно, нито трудно, но когато легна, скрит зад малкия перваз на покрива, той знаеше, че слизането ще бъде много по-трудно. Дотогава булевардът щеше да е оживен, съседните сгради изпълнени с хора и той рискуваше да го видят, но бе подготвен да поеме риска.