Джеймс Чейс - Искаш ли да останеш жив?

— О, глупости! — каза грубо Хедли. — Защо един луд ще иска да създава паника?

— Точно това прави — отвърна спокойно Теръл. — Не казвам, че съм прав, но без друго, за което да се захвана, и като гледам ситуацията, само това може да бъде мотивът.

Хедли размишлява дълго и после бутна стола назад.

— Уморен съм. За тази вечер ми е достатъчно. Съжалявам, че избухнах, Франк. Добре… ще се съглася с теб. Няма нужда да ти казвам какво ще стане утре. — Тъй като Теръл не отговори, Хедли замълча. Замисли се за утрешните вестници, за непрестанното звънене по телефона и за неприятностите, които щеше да забърка Пит Хамилтън в телевизионните новини в 10.00. — Наистина ли смяташ, че откаченият иска да предизвика страх в града?

— Той вече го е предизвикал. Не е ли така?

— Тогава какво да правим?

— Зависи от теб — каза Теръл. Той се наведе напред, за да изчисти лулата си в пепелника. — Преди да се прибера в участъка искам да знам дали все още си на моя страна.

— На твоя страна ли? — Хедли го изгледа. — Разбира се, че съм на твоя страна!

— Така ли? — Теръл вдигна очи, лицето му беше безизразно. — Преди малко ми говореше как ще си загубя работата. Искаш ли нов шеф на полицията?

Хедли се сепна:

— Защо, по дяволите, ще искам нов шеф на полицията? Ако има някой, който може да хване това копеле, това си ти!

Теръл стана.

— Правилно. Ако има някой, който може да го хване, това съм аз. Тогава да пресечем паниката.

— Точно това трябваше да му кажеш, Франк! — каза Моника през отворената врата. — На него така трябва да му се говори!

Двамата мъже се обърнаха и чак сега разбраха, че тя беше слушала през цялото време.

Хедли изведнъж се успокои. Изглеждаше засрамен.

— Женска работа! Ще ме заместиш ли, Франк?

Теръл също се успокои. Той смигна на Моника.

— Ако си нямах жена, щях да те отменя — каза той. — И двете са еднакво добри. — Той тръгна към вратата.

Хедли попита с несигурен глас:

— Искаш ли да дойда в участъка утре?

— Винаги си добре дошъл, Лосън — каза Теръл и замълча. Докосна Моника по ръката, взе асансьора и слезе долу, за да застане лице в лице с телевизионните камери, които го очакваха.

Джак Андерс, портиерът на крайбрежния Плаза хотел — най-хубавия в града, — стоеше на червения килим пред внушителните мраморни врати: проницателните му сиви очи изучаваха булеварда, а големите му ръце бяха сплетени зад гърба.

Андерс беше ветеран от Втората световна война, носител на няколко значителни бойни медала, а сега — почитана личност на булеварда. Беше портиер на Плаза от двайсет години.

Беше мъртво време сутринта, така че Андерс не се притесняваше. След около два часа щяха да започнат да пристигат колите за предобеден коктейл и той щеше да е абсолютно ангажиран да отваря вратите на колите, да инструктира шофьорите къде да паркират, да сваля за поздрав островърхата си шапка към постоянните посетители, да отговаря на идиотски въпроси, да дава информация и да събира бакшиши. Никой от клиентите на Плаза хотел не си представяше, че може да разговаря с Андерс, без накрая да се раздели с еднодоларова банкнота. Но в този час, 9.30, той не очакваше някой да потърси услугите му и съответно си почиваше.

Полицаят Пади Макнийл, едър, възрастен ирландец, който се грижеше да няма объркване на трафика по булеварда и въобще да наблюдава възрастните и богатите, дойде при Андерс.

Двамата мъже бяха приятели. Приятелството им бе укрепнало през годините. Андерс стоеше на пост пред хотела по всяко време, а Макнийл кръстосваше булеварда и на всеки два часа идваше до хотела да си почине и да си побъбри.

— Какво става с нашия приятел… Екзекутора? — попита Андерс, когато Макнийл се приближи. — Слушах по радиото. Всичките ми стари сладурчета са подмокрили гащите.

— Твоите стари сладурчета не са единствените — каза мрачно Макнийл. — В момента животът е адски тъп. Благодарен съм, че съм в движение. С изключение на дузина стари хаймани, всички останали търсят този кучи син. Сутринта пристигнаха два пълни камиона с мъже от Маями. Сума ти народ. Какво ли ще знаят тия типове от Маями за града ни.

— Мислиш, че е вярно това, което казва Хамилтън? — попита невинно Андерс. Той обичаше да дразни Макнийл.

— Хамилтън? — изсумтя Макнийл. — Никога не го слушам този бърборко… само създава неприятности. — Погледна изпод вежди Андерс. — Какво е казал?

— Че бил маниак, склонен към убийства и озлобен към богатите.

Макнийл бутна шапката си напред, за да се почеше отзад по главата.