Джеймс Чейс - Няма да ти се размине

— Онова време мина — рече Бен. — Би трябвало да си го разбрал. Преди две години можеше да спечелиш с насилие, но сега не можеш. Трябва да си луд, за да мислиш, че…

— Да, навярно съм побъркан — каза Борг, — но това ми доставя голямо удоволствие. Ще търся Хари Грийн. Хич не ме е грижа колко време ще ми отнеме, но ще го открия. Ще тръгна на лов за него просто заради тръпката. Той не ми дължи нищо. Не аз съм преметнатият, но той е един хитър никаквец, който трябва да бъде спрян. Вие можете да си останете при мадамите, парите, мекото легло и голямата къща. Това не е моята представа за приятно прекарване на времето. На мене ми дай някой тип, когото да преследвам. Някой, който е умен, колкото съм и аз, някой, който ще се обърне когато го сгащя натясно, така че да ми се наложи да дръпна спусъка по-бързо от него. Така виждам аз прекарването на една почивка, така и ще я прекарам.

Бен знаеше от опит, че няма никакъв смисъл да спори с Борг.

— Добре, не мога да те спра — каза той. — Ще се върнеш ли тук, след като си начешеш крастата?

— Разбира се — отвърна Борг. — Щом го намеря и го пречукам, ще се върна на драго сърце, но първо трябва да го открия. — Неговите дебели устни оголиха зъбите му. — Трябва да го убия!

— След като ченгетата не могат да го намерят, защо смяташ, че ти ще успееш?

Борг вдигна черните си вежди.

— Вие казахте едно умно нещо, мистър Дилейни, когато ми наредихте да се поогледам за онази Глори Дейн — каза Борг. — Струва ми се, че където е тя, там ще бъде и Хари Грийн. Те трябва да похарчат петдесет бона от вашите пари. Възможно е да не се отърват от диамантите, но петдесет хилядарки са достатъчно едри пари, за да се чуе шумоленето им, когато някоя двойка като Грийн и Глори Дейн започнат да ги размахват наляво-надясно. Аз имам добри уши. Ще ги намеря.

Сега Хари нямаше какво друго да прави, освен да чака, а чакането го изнервяше. За да убие времето, той беше отишъл на кино, но въпреки че филмът беше хубав, мозъкът му беше прекалено ангажиран, за да вникне в него.

Той беше посял семето, но тепърва щеше да стане ясно дали то щеше да покълне, или не. Такамори беше останал непроницаем. Хари си беше имал вземане-даване с японците през войната и знаеше, че бяха тарикати, но беше сигурен, че доводите му бяха психологически верни. Такамори желаеше диамантите повече от всичко на този свят, а човек с толкова пари като него винаги получаваше онова, което искаше. По всичко личеше, че Такамори не би го издал на полицията. Хари беше сигурен в това.

Истински опасно щеше да стане, когато Хари предаваше диамантите. Това бе моментът, в който Такамори би могъл да се опита да изиграе двойна игра.

Минаваше девет часа, когато излезе от киното. Беше мрачна дъждовна вечер и той вървеше по улицата към своя хотел, с ръце дълбоко в джобовете на палтото и нахлупил шапката си ниско над очите.

Не забеляза дългия черен „Кадилак“, който беше паркиран на няколко ярда от входа на хотела, и когато мина покрай него, чу как някой тихо извика името му.

Спря се рязко и погледна към колата. На волана седеше шофьор, облечен в сивобежова униформа със сини кантове. Беше японец. Той гледаше безстрастно пред себе си, неподвижен като мъничък жълт идол. Такамори седеше на задната седалка. Той гледаше към Хари през прозореца и му махаше.

Хари свърна от тротоара по посока на колата.

— Ако имате време, мистър Грифин, навярно бихме могли да проведем още един разговор? — каза Такамори. — Ще се качите ли?

Хари се ухили. В този момент беше сигурен, че е спечелил. „Такамори никога не би дошъл по този начин — рече си той, — без полицейски ескорт, освен ако не е готов да участва в играта.“

Когато Хари потъна до Такамори в луксозната седалка, той си помисли с нарастващо вълнение, че след не много дълго време щеше да притежава лимузина като тази. Милион и половина доларчета! Цял куп пари. Дори след покупката на двете „хвърчила“ пак щяха да му останат много за прахосване.

— Предположих, че би било по-разумно да разговаряме в колата — каза Такамори, — вместо в моя кабинет, където биха могли да ни подслушат. Шофьорът ми говори само японски, така че не се опасявайте от това, че ще ви чува.

— Това е добре — каза Хари. — Прочетохте ли книжата, които ви оставих?

— Прегледах ги — отвърна Такамори. — Не мога да кажа, че съм ги чел, тъй като не се интересувам от самолети. Признавам, че те са средство за транспорт и белег на прогреса, но моите предпочитания са в полза на корабите. Вие можете да прецените, мистър Грифин, че за мен като търговец корабите са далеч по-полезни. — Той извади от джоба си плика, който Хари му беше дал, и го пусна в скута му. — Аз се съмнявам, че това би ме привлякло като вид инвестиция, мистър Грифин. Не, страхувам се, че вашата оферта да финансирам подобна фирма при мен удари на камък, нали така се казваше?