Джеймс Чейс - Няма да ти се размине

С лъщящо от пот лице Хари се върна до прозореца и надзърна навън.

— Ако знаех, че ще стане така, нямаше да направя този удар — промърмори той. — Какъв наивник съм само — да забравя за отпечатъците! Дори да се измъкна сега, мога да бъда засечен по всяко време. Ако даже след десет години катастрофирам с кола и ми снемат пръстовите следи, аз съм загубен. Какъв проклет глупак съм!

Глори седеше неподвижно, долавяйки приглушеното туптене на сърцето си.

— Не си изпускай нервите, Хари! каза тя. — Станалото станало!

— Оо, я млъквай! — озъби се Хари. — Лесно ти е да говориш. Нали няма тебе да те разходят до електрическия стол. Идеята ти с измисления Хари Грийн беше хубава. Но като си толкова умничка, защо не помисли за отпечатъците ми? Хари Грийн не съществувал! Съществува и още как! Ето го тук — на разположение на всяко ченге, желаещо да го намери — и той протегна ръцете си към нея. — Ако не беше ми пробутала идеята да се дегизирам, нямаше да се захвана с тази афера.

Глори затвори очи.

— Как можеш да говориш така, Хари?! Знаеш колко пъти се опитвах да те спра…

— Престани да дрънкаш! Ти само това можеш — да приказваш! Не си спирала да говориш, откакто сме заедно. Как, по дяволите, ще се измъкна от тази каша?

Шумът от някакъв автомобилен мотор го накара да се залепи обратно за прозореца. Беше дошъл един камион за пътна помощ. Полицаите закачиха „Понтиак“-а за куката на крана и камионът го откара.

Тримата детективи се бяха събрали и разговаряха. Хари ги гледаше, дишайки със свистене през стиснатите си зъби. След малко детективите отидоха при колата си, качиха се и заминаха. Полицаите се помотаха още известно време наоколо, после също се разотидоха по своите коли и отпрашиха.

Хари направи крачка назад, запъти се бавно към леглото и седна отгоре. Похлупи лице в шепите си. До този момент не беше осъзнал, колко е уплашен. Реакцията му го беше извадила от равновесие.

Глори изтича е съседната стая, наля едно голямо уиски и се върна с него.

— Изпий това, скъпи!

Хари гаврътна уискито, потрепери и отпусна чашата.

— Не мога да повярвам — измърмори той. — Като си помисля само, че тези мухльовци почти ми бяха видели сметката, а не предприеха нищо. Та аз им бях в ръцете! Трябваше само да ми вземат отпечатъците и с мене беше свършено.

— Защо да е трябвало!? — рече Глори. — Не могат да снемат отпечатъци поголовно. Защо да са длъжни да сметнат, че ти си Хари Грийн?

— Да, правилно — той я погледна, след което се пресегна и я придърпа до себе си.

— Това, дето го казах преди малко, не беше на сериозно, бебчо. Знаеш го, нали? Беше ме страх. Не знаех какво говоря. Съжалявам, Глори! Честна дума, съжалявам!

— Няма нищо. Разбирам как се чувстваш. И аз бях уплашена. Ох, скъпи, хайде да се откажем от тази история преди да е станало твърде късно. Можем да изпратим по пощата диамантите на Бен и тогава ще си отдъхнем от тях. Нека това да е първото нещо, което ще направим сутринта. Това е единственото разрешение. Моля те, Хари!

Той се отдръпна от нея, стана, отиде до масата и си наля още едно питие.

— Не! Нали аз бягах с тях!? Ще бъда пълен левак да изпусна милион и половина долара — толкова бих изкарал от тях. Помисли за това! Помисли си какво можем да направим с толкова пари. Ще продължа нататък и никой няма да ме спре!

Тя направи лек жест на отчаяние, после вдигна рамене:

— Ох, добре, Хари! Както кажеш.

Далекоизточната търговска корпорация имаше офиси, които заемаха четири етажа от „Нешънъл & Калифорниън Стейт Билдинг“ на Двадесет и седма улица.

Елегантно облечената, добре накипрена мацка зад бюрото в приемната изгледа Хари с вежлива, покровителствена усмивка, каквато възрастните обикновено държат в запас, в случай че някое простодушно хлапе поиска невъзможното.

— Не! Съжалявам, мистър Грифин, но мистър Такамори никога не се среща с когото и да било без предварителна уговорка — каза тя. — Навярно мистър Людвиг би могъл да ви помогне. Ще проверя дали е свободен.

— Не ми трябва мистър Людвиг — рече Хари. — Искам да говоря с мистър Такамори.

— Съжалявам, но това е напълно невъзможно. — Учтивата усмивка започна да се стопява. — Мистър Такамори…

— Чух какво казахте още първия път — отвърна Хари, — но мене ще ме приеме.

Той извади от джоба си един запечатан плик и го подаде на девойката.

— Предайте му това. Ще бъдете изненадана, колко силно ще бъде желанието му да ме покани да вляза.

Тя се подвоуми, сетне, вдигайки рамене, докосна звънеца. Малко момче, облечено в сивобежова униформа със сини кантове, изникна от съседната стая и се приближи до бюрото.