Реймънд Чандлър - Изстрели в „Сирано“

— Не ми е притрябвала. Ако си загазила, бих могъл да ти помогна. Зависи.

— От какво? — Гласът й стана по-студен и рязък.

— От това в какво си се забъркала — тихо поясни той. Издърпа пълнителя на малкия пистолет, погледна най-горния патрон. — С никелиран връх, а? Разбираш от муниции, гълъбче.

— Налага ли се да ми викате „гълъбче“?

— Не знам как се казваш.

Ухили се, отиде до бюрото пред прозореца и остави пистолета. Забеляза кожена рамка с две снимки. Отначало ги погледна небрежно, сетне прикова поглед в тях. Черноока красавица и слаб русоляв мъж със студено изражение; високата колосана яка на мъжа, връзката с голям възел и тесните ревери говореха, че снимката е отпреди доста години. Втренчи се в мъжа.

— Аз съм Джийн Ейдриън. Играя в „Сирано“, в кабаретната програма.

Кармади все още гледаше снимката.

— Познавам много добре Бени Сирано — каза разсеяно. — Това родителите ти ли са?

— Да. Починаха преди години — промълви глухо. — Следващият въпрос?

Той се върна бързо до канапето и застана пред момичето.

— Добре — рече тихо. — Любопитен съм. И какво толкова? Това е родният ми град. Някога тук командваше баща ми. Старият Маркъс Кармади, народен човек. Това е моят хотел, притежавам част от него. Онзи наркоман имаше вид на главорез. Защо да не искам да помогна?

Русото момиче го изгледа вяло.

— Все пак твоето уиски ми харесва — рече тя. — Мога ли…

— Гълтай от манерката, гълъбче — продължи той. — Така влиза по-бързо.

Тя изведнъж се изправи и лицето й леко пребледня.

— Разговаряш с мен, сякаш съм мошеничка — озъби се тя. — Слушай, щом искаш да знаеш. Заканват се на мой приятел. Боксьор е и искат да загуби един мач. Сега се мъчат да му го внушат чрез мен. Това успокоява ли те донякъде?

Кармади взе шапката си от стола, извади фаса от устата си и го смачка в пепелника. Кимна леко и каза с променен тон:

— Извинявай.

Тръгна към вратата.

Не бе направил и няколко крачки, когато се разнесе кикот. Момичето подхвърли зад гърба му:

— Лош нрав имаш. А забрави и манерката си.

Върна се и взе манерката. Сетне изведнъж се наведе, повдигна брадичката й и я целуна по устните.

— Да те вземат дяволите, гълъбче. Харесваш ми — каза нежно.

Върна се към антрето и излезе. Момичето докосна с пръст устните си, разтърка ги бавно. На лицето й се появи плаха усмивка.

Тони Акоста, старшият пиколо, беше мургав, тънък и строен като момиче, с изящни ръце, кадифени очи и малка, рязко очертана уста. Стоеше на прага и обясняваше:

— Седми ред е най-доброто, което успях да взема, мистър Кармади. Този Дийкън Вера не е лош, Дюк Тарго е следващият шампион в полутежка.

Кармади рече:

— Влез да пийнеш нещо, Тони. — Отиде до прозореца и се загледа в дъжда. — Ако му купят титлата — добави той през рамо.

— Ами… само едно малко, мистър Кармади.

Мургавият внимателно приготви напитката си върху подноса на едно бюро, имитация на стил Шератън. Държеше бутилката срещу светлината, отмери старателно доза уиски, разбърка леко леда с дълга лъжичка, отпи, усмихна се и показа малки бели зъби.

— Тарго е фантазия, мистър Кармади. Бърз, ловък, бъхти и с двете ръце, носи яко, не отстъпва нито крачка.

— Трябва да подпира некадърниците, дето му пробутват, та да не паднат — провлече Кармади.

— Вярно, още не се е срещал с достоен противник — призна Тони.

Дъждът плющеше в прозорците. Тежките капки се размазваха по стъклата и се стичаха на вълнички.

— Той е нехранимайко — заяви Кармади. — Колоритен, красавец, но нехранимайко.

Тони въздъхна дълбоко.

— Щеше ми се да отида. Пък и днес ми е свободната вечер.

Кармади се извърна бавно, отиде до бюрото, приготви си питие. По страните му избиха две тъмни петна. Измърмори уморено:

— Така значи. Какво ти пречи?

— Боли ме глава.

— Пак си безпаричен — изръмжа Кармади. Мургавият погледна косо изпод дългите си миг ли, не каза нищо.

Кармади сви в юмрук лявата си ръка, бавно я отпусна. Очите му помръкнаха.

— Изръсете Кармади — въздъхна той. — Добрият Кармади. Бута мангизи. Лесен е. Само си поискайте. Бива, Тони, върни този билет и вземи два заедно.

Бръкна в джоба и му подаде банкнота. Мургавият изглеждаше обиден.

— Боже мой, мистър Кармади, не бих искал да мислите…

— Няма нищо. Какво е един билет за мач между приятели? Вземи два и заведи момичето си. Да върви по дяволите този Тарго.

Тони Акоста взе банкнотата, известно време гледа внимателно по-възрастния мъж, сетне много тихо добави: