Реймънд Чандлър - Испанска кръв

Делагера го простреля четири пъти с такава бързина, че изстрелите прозвучаха като чаткането на картечница.

В момента, преди да падне, лицето на Ейдж стана тънко, празно като на старец, очите — безсмислени като на идиот. После длъгнестото му тяло се сгъна надве на пода, все тъй стискаше лугера в ръка. Единият му крак се подгъна под него, като че ли нямаше кости.

Остър мирис на барут изпълни стаята. Въздухът бе изненадан от избухналите изстрели. Делагера бавно се изправи и махна на Дру с лъскавия револвер.

— Оттук нататък ти влизаш в играта, господин началник. Така ли я искаше картината?

Дру бавно кимна, лицето му бе бяло, трепкащо. Преглътна, бавно затътри крака по пода и мина по край проснатото тяло на Ейдж. Погледна към момичето на дивана, поклати глава. Отиде при Мастърс, коленичи на един крак, докосна го. Пак се изправи. — Всички са мъртви — промърмори.

— Чудесно — отвърна Делагера. — А какво стана с онзи едрия, бияча?

— Отпратиха го. Аз… не мисля, че имаха намерение да те убият, Делагера.

Делагера кимна едва забележимо. Лицето му започна да се отпуска, вдълбаните бръчки се позагладиха. Половината му лице, което не беше кървава маса, отново възвърна човешкия си вид. Попи лицето си с носна кърпа. Тя подгизна от кръв. Той я захвърли и леко оправи с пръсти сплъстената си коса, която се беше спекла, засъхнала в кръв.

— Имаха, и още как! — промърмори той.

Къщата беше смразена. Отвън не долиташе никакъв шум. Дру се ослуша, подуши, отиде до верандата пред входа и се огледа. Улицата отпред беше тъмна, смълчана. Върна се и застана плътно до Делагера. Много бавно по лицето му си проби път усмивчица.

— Страхотно звучи — обяви той, — когато полицейският началник трябва сам да играе ролята на внедрен агент… а честният полицай е уволнен заради несправедливо накисване, с цел да му окаже помощ.

Делагера го погледна безизразно.

— Така ли искаш да звучи?

Дру заговори спокойно. Розовината се върна върху лицето му.

— За доброто на отдела, човече, и на града… и за наше добро. Друг начин няма.

Делагера го погледна право в очите.

— И на мен ми допада — изрече с мъртвешки глас. — Ако прозвучи точно така.

Маркъс спря колата и се ухили възхитено, гледайки голямата, засенчена от дървета къща.

— Никак не е зле — отбеляза. — Бих поостанал тук за една продължителна почивка.

Делагера слезе бавно, сякаш бе окован и много, много уморен. Беше гологлав, панамената шапка носеше под едната си ръка. Лявата част на главата му бе обръсната донякъде, а обръснатата част беше покрита с дебел пласт марля и лейкопласт, скриващи шевовете. Кече от твърда черна коса стърчеше над единия ръб на превръзката и ефектът бе доста забавен.

— Само дето няма да остана тук задълго, глупчо — отвърна той. — Чакай ме.

Мина по покритата с каменни плочи пътека, криволичеща през тревата. Дърветата хвърляха дълги сенки над зелената площ, закривайки сутрешното слънце. Къщата тънеше в пълна тишина, завесите бяха спуснати, на месинговото чукче на вратата беше окачен траурен венец. Делагера не тръгна натам. Сви по втора пътека под прозорците, покрай стената на къщата, подмина лехите с гладиолите.

Отзад имаше още дървета, още зелени морави, още слънце и сенки, изкуствено езеро с водни лилии и голяма каменна жаба. Отвъд водната площ в полукръг около желязна маса с керамична повърхност бяха разположени шезлонги. В един от тях седеше Бел Мар. Беше облечена в чернобяла рокля, свободна и удобна, а върху кестенявата си коса бе нахлупила широкопола градинска шапка. Седеше неподвижно, загледана в пространството отвъд моравата. Лицето й беше бяло. Гримът изпъкваше крещящо по него.

Бавно извърна глава, усмихна се притъпено, махна към шезлонга до себе си. Делагера не седна. Извади шапката изпод ръката си, чукна с пръст по периферията и каза:

— Случаят е приключен. Ще има дознания, разследвания, заплахи, куп народ ще крещи до прегракване, за да получи своя дял от шумотевицата. Известно време вестниците ще тръбят от първите си страници до небесата, но под повърхността, по документи, всичко приключи. Можеш вече да се опиташ да забравиш.

Младата жена рязко вдигна към него поглед, наситените й сини очи се разшириха. После се извърна и се загледа пак над тревата.

— Зле ли си ранен в главата, Сам? — попита тихо.

— Не — отвърна Делагера. — Нищо ми няма… Мисълта ми е, че Стела Ла Мот застреля Мастърс. А също и Дони. Ейдж пък уби нея. Всички дружно са мъртви. Вероятно никога няма да научим как именно е бил убит Имлей. Според мен вече няма значение.