Реймънд Чандлър - Невадски газ

— Благодаря, мисис Кандлис. Може би ще ви позвъня по-късно.

Той затвори, а по лицето му бавно пропълзя мрачна усмивка. Отпи от повторно напълнената чаша и потърси телефонния номер на хотел „Метропол“. Обади се и поиска да го свържат с „мистър Чарлз льо Гран от осемстотин и девет“.

— Шест-нула-девет — пропя механично телефонистката. — Свързвам ви. — А миг по-късно: — Не отговаря.

Де Рюз й благодари, извади от джоба си ключа с пластинката и погледна номера върху нея. Беше 809.

Сам, портиерът в клуб „Делмар“, стоеше облегнат на облицования с полиран камък вход и гледаше потока от коли, профучаващи по „Сънсет булевард“. Светлините на фаровете дразнеха очите му. Беше уморен и искаше да си е у дома. Мечтаеше си за цигара и яка глътка джин. Щеше му се дъждът да спре. Когато валеше, в клуба обикновено жива душа не се мяркаше.

Отдръпна се от стената и няколко пъти се разходи по дървената настилка, като пляскаше с огромните си черни ръце в големи бели ръкавици. Опита да си подсвирква „Валсът на кънкьорите“, но не улучи мелодията и вместо него подхвана „Печалната дама“. Тя и без това нямаше мелодия.

Де Рюз се появи иззад ъгъла откъм „Хъдсън стрийт“ и застана до него край стената.

— Хюго Кандлис тук ли е? — попита той Сам, без да го погледне. Сам цъкна неодобрително.

— Няма го.

— А идвал ли е?

— Моля, мистър, идете да питате вътре.

Де Рюз извади от джоба ръката си в ръкавица и взе да върти петдоларова банкнота около показалеца си.

— Там да не би да знаят повече от теб?

Вперил очи в банкнотата, Сам бавно се усмихна.

— Виж, туй си е вярно, шефе, Да… той беше тук. Идва, кажи-речи, всеки ден.

— Кога си тръгна?

— Май трябва да беше към шест и половина.

— Синия линкълн ли караше?

— То се знай. Само че не го кара той. Вие що питате?

— Тогава валеше — рече спокойно Де Рюз. — Доста силно валеше. Може да не е бил с линкълна.

— Как да не е бил. С линкълна беше — възрази Сам. — Че нали аз го турих да седне вътре. Той на друго не се качва.

— Номерът пет „А“ шест ли беше? — не му даваше мира Де Рюз.

— Точно тъй — потвърди Сам и се позасмя. — Номер за големци.

— Шофьора познаваш ли?

— Ами да… — подзе Сам и изведнъж сепнато млъкна. Почеса черната си брадичка с пръста си в бялата ръкавица, голям колкото банан.

— Абе магаре да ми викат, ако не си е сменил пак шофьора. Тоз хич не бях го и виждал досега.

Де Рюз пъхна сгънатата банкнота в огромната бяла лапа на Сам. Той я грабна, но внезапно в големите му очи проблесна подозрение.

— Ами вие що толкоз питате, мистър?

— Питам и си плащам — отряза го Де Рюз.

Той отново свърна зад ъгъла по „Хъдсън“ и се качи в черния си пакард. Сви по „Сънсет булевард“ и оттам пое на запад, като стигна почти до Бевърли Хилс. Там намали и започна да се взира към табелите по ъглите. „Клиъруотър стрийт“ опасваше един хълм и от нея се откриваше панорамна гледка към града. Каза Де Оро, на ъгъла на „Паркинсън“, беше модерен комплекс с луксозни вилички, заобиколени от тухлена стена с червени керемидки върху нея. Имаше приемна в отделна сграда и голям частен гараж на „Паркинсън“, точно срещу стената.

Де Рюз паркира на отсрещната страна на улицата пред гаража и остана в колата, наблюдавайки през големия прозорец на остъкления офис как пазачът, облечен в безукорно чист бял гащеризон, седеше, качил крака върху бюрото, четеше списание и плюеше през рамо към невидим плювалник. Де Рюз излезе от колата, прекоси улицата малко по-нагоре, после се бърна и се вмъкна в гаража незабелязан от пазача.

Колите бяха подредени в четири редици — две успоредно на белите стени и две една срещу друга в средата. Имаше много празни места, но и немалко вече прибрани автомобили. Повечето бяха големи скъпи закрити модели и само две-три лъскави открити спортни коли.

Имаше една-единствена лимузина. Регистрационният й номер беше 5А6. Добре поддържана кола — чиста и блестяща, тъмносиня, със светла ивица. Де Рюз си свали едната ръкавица и постави ръка върху решетката на радиатора. Съвсем студена. Опипа гумите и си погледна пръстите. По кожата беше полепнала малко ситна прах. Нямаше и следа от кал върху протектора, само напълно суха прах.

Тръгна обратно покрай редицата от тъмни корпуси на автомобили и надникна през отворената врата на тесния офис. След миг пазачът малко стреснато вдигна глава.

— Да се е завъртял насам шофьорът на Кандлис? — попита го Де Рюз.

— Откакто съм дошъл в три часа, не.