Линкълн Чайлд - Границата Мохо

— Получил си съобщението ми — каза Линденгуд, когато мъжът спря пред него.

— За какво става дума?

— Мисля, че ще се чувстваме по-удобно в моята кола.

Уолас застана неподвижно за миг, сякаш обмисляше предложението, после сви рамене и седна на предната седалка.

Линденгуд заобиколи форда и се настани зад волана, като остави вратата широко отворена. Лениво въртеше маркуча в ръка. Мъжът едва ли щеше да направи нещо и не изглеждаше физически силен, но в случай, че опиташе, Линденгуд щеше да използва маркуча като палка. Още веднъж си напомни, че това няма да се наложи. Щеше да сключи сделката и после да изчезне. Уолас не знаеше адреса му и Линденгуд нямаше намерение да му го казва.

— Платиха ти и продължават да ти плащат щедро тихо каза Уолас. — Твоята работа приключи.

— Ясно ми е — отвърна Линденгуд, опитваше се да говори твърдо и убедено. — Но сега, след като знам малко повече за вашата операция, започвам да мисля, че не ми плащате достатъчно.

— Не знаеш нищо за никаква операция.

— Знам, че не е съвсем законна. Не забравяй, че аз те потърсих.

Уолас не отговори, а само се втренчи в него с безизразно, спокойно лице. Компресорът навън изсъска, после иззвъня, когато измери налягането.

— Аз бях един от последните членове на екипажа, които напуснаха „Кралят на бурите“ — продължи Линденгуд. — Това стана, след като свършихме работата си, и ви дадох последните данни. Мястото се напълни с правителствени служители и учени и аз се замислих. Там се прави нещо огромно, много по-голямо, отколкото предполагах. Фактът, че проявихте интерес към онова, което имах за продан, означава, че имате възможности и дълбоки джобове.

— Какво искаш да кажеш?

Линденгуд облиза устни.

— Някои високопоставени длъжностни лица ще са изключително любопитни да научат за интереса ви към „Кралят на бурите“.

— Заплашваш ли ни? — Тихият глас на Уолас стана странно предразполагащ.

— Не искам да употребявам тази дума. Да речем, че се опитвам да възстановя равновесието. Първоначалното ми възнаграждение съвсем не беше достатъчно. Аз пръв открих показанията и докладвах за аномалията. Това не се ли брои за нещо? И ви предадох информацията — всички показания, триангулационните данни и телеметричните изследвания от дълбоководната сонда. Абсолютно всичко. И аз съм единственият, който можеше да го направи. Аз се свързах с вас и видях данните. Никой друг не знае.

— Никой друг — повтори Уолас.

— Ако не бях аз, твоите хора нямаше да разберат за проекта и ти нямаше да разположиш активите си там, така да се каже.

Уолас свали очилата си и започна да ги чисти в тениската си.

— Колко имаш предвид?

— Петдесет хиляди.

— И после изчезваш завинаги, така ли?

Линденгуд кимна.

— Повече няма да чуеш за мен.

Уолас се замисли, продължаваше да бърше очилата си.

— Ще ми трябват един-два дни да събера парите. Налага се да се срещнем отново.

— Добре, два дни — съгласи се Линденгуд. — Ще се срещнем тук по същото…

Не можа да довърши изречението си. Мълниеносно, досущ атакуваща змия, десният юмрук на Уолас се стрелна към него и кокалчетата на показалеца и средния пръст го удариха в слънчевия сплит. Дълбоко в гърдите на Линденгуд пламна парализираща болка. Той отвори широко уста, но не можа да издаде звук. След това неволно се наведе напред, опитвайки се да си поеме дъх, и се хвана за корема. Уолас отново протегна дясната си ръка, сграбчи го за косата, блъсна го на седалката и грубо изви главата му. Линденгуд изцъкли очи от агония. Забравил за очилата си, Уолас погледна наляво, после надясно, за да се увери, че никой не е видял действията му. Без да пуска косата на Линденгуд, се пресегна през него и затвори вратата от страната на шофьора. Линденгуд видя маркуча в другата му ръка.

— Ти се превърна в пречка, приятелю — каза Уолас.

Линденгуд най-после установи, че може да говори, но докато поемаше дъх, за да изкрещи, Уолас напъха маркуча в гърлото му. Линденгуд повърна и започна да се мята и гърчи, надигна се от седалката. Уолас го сграбчи по-здраво за косата, изви главата му назад и с едно единствено безмилостно движение натика маркуча в трахеята му.

Гърлото и устата на Линденгуд се напълниха с кръв. Той издаде задавен, клокочещ писък. Уолас натисна ръчката на компресора. От накрайника с ужасяваща, непреодолима сила изригна сгъстен въздух и в гърдите на Линденгуд експлодира невъобразима болка.

Гласът, който отекна по микрофона, беше писклив, сякаш човекът от другия край всмукваше хелий.