Линкълн Чайлд - Границата Мохо

На острова съществувала голяма прекрасна империя, която управлявала него и няколко други, както и части отвъд континента. След това обаче стават силни земетресения и наводнения и за едно злополучно денонощие остров Атлантида потъва в дълбините на морето.

КРАЙ НА ОТКЪСА

На листа бяха напечатани само тези кратки редове.

Крейн бавно пусна листа на коленете си и се втренчи през илюминатора, без всъщност да вижда нищо. Това беше сдържаното посрещане на Ашър, начин да предаде в телеграфен стил какво разкопават на две мили под повърхността на океана.

Атлантида.

Струваше му се невероятно, но въпреки това всичко си идваше на мястото — тайнствеността, технологиите и дори разходите. Благоденстващата цивилизация на Атлантида, погубена в разцвета си от катастрофално вулканично изригване, беше най-голямата загадка на света. Град под морето. Кои са били жителите му? Какви тайни са криели? И какъв катаклизъм беше потопил града им?

Крейн зачака тръпката на вълнение да отмине, но напразно. Реши, че всичко е сън. Вероятно след няколко минути будилникът щеше да иззвъни и да го събуди. И той щеше да преживее поредния зноен ден в Маями. Цялата тази история щеше да избледнее и Крейн щеше да се върне в познатото ежедневие и да се бори за новата изследователска длъжност. Да, това беше отговорът. Защото не беше възможно да се спуска към древен, отдавна изчезнал град, нито да участва в най-сложните и важни археологически разкопки на всички времена.

— Доктор Крейн?

Гласът на Ричард сън го стресна и той подскочи.

— Приближаваме Базата.

— Толкова бързо?

— Да, сър.

Крейн погледна през илюминатора. На две мили дълбочина в океана цареше непрогледен мрак. Тук не проникваше светлина, но някъде долу блестеше странно, неземно сияние. Той допря лице до прозореца, погледна надолу и затаи дъх.

На стотина фута под батискафа имаше огромен метален купол. Отворен кръгъл тунел, подобен на комин на половината разстояние по периферията, водеше навътре. Нищо друго не нарушаваше гладката повърхност на купола. Нямаше никакви обозначения или отличителни знаци. Куполът приличаше на горната част на гигантско сребърно топче за игра, подаващо се от пясъка. За люк в отсрещната му страна беше завързан батискаф като този, с който пътуваха. На върха на купола от нещо обемисто като обърната чаена чаша стърчеше гора от сензори и комуникационни приспособления. Повърхността беше осеяна с хиляди светлинки — искряха като диаманти и проблясваха в дълбоководните океански течения.

В защитния купол беше скрит „Буря в бездната“ авангарден град на технологични чудеса. А някъде под него се намираше древната Атлантида, неизвестна, загадъчна и многообещаваща.

Докато гледаше в захлас, Крейн осъзна, че се е ухилил като идиот, и погледна Ричардсън. Младшият офицер го наблюдаваше и също се усмихваше.

— Добре дошли на борда, сър.

Кевин Линденгуд беше обмислил всичко с фанатично внимание. Знаеше, че играта е изключително опасна, но пък успехът винаги зависи от подготовката и контрола. Той беше добре подготвен и владееше положението, така че нямаше за какво да се притеснява.

Беше се облегнал на предния капак на очукания си форд „Таурус“ и наблюдаваше движението по булевард „Бискейн“. Бензиностанцията се намираше на една от най-оживените пътни артерии в Маями. Не можеше да желае по-многолюдно място. А многолюдното място означаваше безопасност.

Взе един маркуч, отиде до помпата за сгъстен въздух и се престори, че проверява гумите. Денят беше горещ, поне тридесет и пет градуса. Линденгуд обаче се радваше на жегата. Беше се наситил за цял живот на леда и снега на петролната платформа „Кралят на бурите“, на Хикс и проклетия му МРЗ плейър, на Уери и неговата арогантност. За нищо на света не би се върнал към онзи начин на живот. И след като днес изиграеше правилно картите си, нямаше и да се наложи.

Провери предната дясна гума и се изправи. В бензиностанцията влезе черно порше и спря на четири-пет метра от него. Линденгуд се обърна. От поршето слезе човекът, когото очакваше. Беше се издокаран така, както бе настоял Линденгуд — къса тясна тениска и бански гащета. Нямаше къде да скрие оръжие.

Линденгуд погледна часовника си. Точно седем. Човекът бе пристигнал навреме.

Подготовка и контрол.

Мъжът тръгна към него. По време на предишните им срещи беше казал, че името му е Уолас — само Уолас. Линденгуд беше сигурен, че Уолас е псевдоним. Човекът беше слаб и имаше телосложение на плувец. Носеше очила с дебели стъкла с рамки от черупка на костенурка и леко накуцваше, сякаш единият му крак беше по-къс. Линденгуд за пръв път го виждаше с тениска и не сдържа усмивката си, като забеляза колко бяла е кожата му. Уолас очевидно прекарваше повечето си време пред компютър или телефон.