Линкълн Чайлд - Границата Мохо

След петнадесет минути Приемната се опразни. Останаха само морският пехотинец, операторът на лебедката и двамата по снабдяването, които затвориха преградата за достъп и подготвиха Коритото за пътуването на следващия ден.

Един от чакащите в Приемната бе куриер от Научния отдел. Бе пристигнал сравнително неотдавна на платформата. Носеше очила с рамки от черупка на костенурка и леко накуцваше, сякаш единият му крак беше малко по-къс от другия. Казваше се Уолас.

След като взе пратката си — шест плика, — той се върна в научната секция на Производственото ниво на „Кралят на бурите“ и бързо тръгна по лабораториите. Раздаде първите пет плика на получателите им, но не даде последния, а се прибра в стаичката си, която беше сгушена в отдалечен ъгъл.

Внимателно заключи вратата и отвори плика. Вътре имаше само един компактдиск. Той се обърна към компютъра си, пъхна диска във флопито и бързо разгледа съдържанието — един-единствен файл, озаглавен 108952.jpg, вероятно фотография. Уолас щракна на иконата на файла и компютърът послушно я показа на екрана — призрачно черно-бяло изображение, очевидно рентгенова снимка.

Той обаче не се интересуваше от изображението, а от нещо в него.

Въпреки че препоръките му бяха отлични и проверките на миналото му безупречни, Уолас беше новодошъл в проекта „Буря в бездната“ и имаше ниско ниво на достъп до секретна информация. Наред с другите неща това означаваше, че компютърът му е само идиотски терминал, свързан с главната мрежа на петролната платформа, без да има собствен твърд диск, и не можеше да оперира с командни файлове, записани на компактдиск. В резултат на това Уолас можеше да работи само с одобрен софтуер и на компютъра му не можеше да се инсталират нови програми.

Поне на теория.

Той придърпа клавиатурата към себе си, отвори примитивния текстови редактор, инсталиран в оперативната система, и написа кратка програма:

void main (void)

{

char keyfile = fopen („108952.jpg“);

char extract;

while (infile)

{

extract — (asc (least_sig_bit (keyfile)) / 2)^6);

}

}

void least_sig_bit (imt sent_bit)

{

int bit_zero;

bit_zero = < (sent_bit, 6);

return (bit_zero);

bit_zero = > (sent_bit, 6);

}

Спря за миг и огледа програмата, изреди етапите й наум и се увери, че логиката е правилна. Изсумтя доволно и отново погледна рентгеновата снимка.

Всеки пиксел на изображението на екрана заемаше по един байт във файла jpg на диска. Кратката, но мощна програма щеше да извлече двата най-незначителни бита от всеки байт, да ги конвертира от цифри в техните ASCII еквиваленти и накрая да покаже буквите на екрана.

Уолас бързо събра данните и стартира програмата. На монитора се отвори нов прозорец, но този път без рентгеновата снимка, а съдържащ текст.

ИСКАМ ОТЛАГАНЕ НА ИЗВЪРШВАНЕТО НА ВТОРИЯ ОПИТ ЗА ПРОБОЙНА

ПРЕДСТОИ НОВ ИЗТОЧНИК НА ИНФОРМАЦИЯ ОТ КЛАСИФИЦИРАНАТА СЕКЦИЯ

Уолас прочете съобщението два пъти и сви устни.

С компютрите беше възможно да скриеш тайни съобщения почти навсякъде — във фоновото съскане на записана музика или в зърнистата структура на дигитална фотография. Той използваше стария шпионски метод на стеганография — скриване на тайна информация там, където няма да бъде забелязана, вместо кодирането й — и го беше въвел в дигиталната ера.

Уолас изчисти екрана, изтри програмата и сложи диска в плика. Процедурата продължи по-малко от пет минути.

След шестдесет секунди той се върна в научната лаборатория. Радиологът вдигна глава, когато на бюрото му безшумно се плъзна плик.

— А, да, очаквах рентгеновата снимка — каза радиологът. — Благодаря, Уолас.

Уолас само се усмихна в отговор.

Втория път минаването през Бариерата и навлизането в зоната с ограничен достъп на Базата беше много по-лесно и безболезнено. Крейн имаше пропуск, закачен на джоба на гърдите, а и мълчаливият адмирал Спартан вървеше до него. Процедурата продължи само няколко минути. Пазачите пъргаво отстъпиха назад. Крейн и Спартан слязоха на шестото ниво и тръгнаха по тесен коридор. Адмиралът вървеше отпред, Крейн го следваше.

Последния път, когато беше слизал долу, Крейн тичаше с всички сили към изпадналия в психоза Конрад Уейт и нямаше време да забележи нищо. Този път обаче с любопитство оглеждаше всичко. Въпреки това, докато вървяха по коридорите, единствените външни доказателства, че се намира в секретната зона, бяха изобилието от предупредителни знаци на светлосивите стени, морските пехотинци, поставени на пост навсякъде, и тежките гумени уплътнения около рамките на вратите.