Линкълн Чайлд - Границата Мохо

Двамата се вторачиха един в друг за миг, после Крейн кимна.

— Кристално ясен, сър.

Крейн уморено лежеше в леглото си. Наближаваше три сутринта и Базата беше тиха. През общата баня проникваха сложните съблазнителни звуци на джаз кларинет. Роджър Корбет беше почитател на Бени Гудман и Арти Шоу.

Денят беше изпълнен с повече изненади и чудеса от всички дни в живота му. Крейн беше толкова уморен, че когато затвори очи, почувства, че сънят се промъква към него, но не можеше да заспи. Още не. Първо трябваше да свърши нещо.

Протегна ръка към бюрото и взе кафявия плик. Отвори го и извади краткия документ — разказа на очевидеца за заравянето. Потърка сънено очи и погледна горната страница — цветно копие на ръкопис, написан с черни букви и обграден с колоритни, макар и обезпокоителни илюстрации в белите полета. Започваше с голяма, богато украсена главна буква. Пергаментът беше лошо повреден от двете хоризонтални линии, където очевидно е бил прегънат. Краищата му бяха потъмнели от докосвания на пръсти и от годините. Текстът беше на латински, но за щастие изследователят на Ашър беше приложил превод на английски. Крейн насочи вниманието си към превода и започна да чете.

„В годината Господня 1397 аз, Джон Олбарн, рибар от Стаафхорн, станах свидетел на нещо. За жалост, бях си счупил ръката и не можех да плавам с моята лодка, нито да хвърлям мрежите. Един ден отидох да се разходя на скалите и веднага забелязах, че небето е светло, въпреки че беше облачно. До ушите ми достигна странно пеене, сякаш от множество гласове, от което потрепери самата небесна твърд.

Без да губя време, побягнах обратно към Стаафхорн, за да кажа на всички хора. Но мнозина от селото го бяха чули с ушите си и видели с очите си и излизаха на посипания с дребни камъчета бряг. Беше неделя и всички бяха в домовете си със семействата си. Скоро селото се опразни и всички се събраха край водата.

Небето беше станало още по-ярко. Във въздуха се усещаше странна тежест и на всички космите запукаха и щръкнаха.

Изведнъж забляскаха светкавици и затрещяха гръмотевици. След това облаците над океана се разкъсаха и разпръснаха дъги и бурни мъгли, докато се отдръпваха. В небето се появи дупка. През нея се видя гигантско око, обвито в бял пламък. От него струяха прави стълбове бяла светлина. Морето стана странно спокойно, когато го озари свещената светлина.

Всички хора от селото се зарадваха, защото окото беше прекрасно и чудно красиво, невъобразимо ярко и опасано с танцуващи дъги. И всички казаха, че Всемогъщият Бог е дошъл в Стаафхорн, за да ни дари с милостта и благословията си.

Мъжете започнаха да говорят как ще отплаваме към приказната светлина, за да възхвалим Бога и да получим благословията му. Един-двама не се съгласиха, защото разстоянието по море е твърде голямо. Но окото беше толкова изненадващо красиво и обграждащият го огън толкова чист и бял, че скоро всички се качиха в лодките, изгаряха от нетърпение да докоснат божествената светлина с ръцете си и да се доближат до нея, за да ги озари. Останах само аз. Лодките се напълниха с мъже, жени и деца от селото, но за жалост моята ръка беше счупена и не можах да отплавам. Реших да се кача на скалите, за да видя по-добре чудото.

След малко лодките потеглиха в морето. Бяха тридесет и няколко. Хората в тях пееха хвалебствени и благодарствени химни. Аз също изразих благодарността си, че от всички селища в кралство Дания Господ е дарил Стаафхорн с милостта си. Редицата лодки сякаш се носеше във въздуха с вълшебна скорост, въпреки че нямаше вятър, и докато се молех, почувствах и тъга в сърцето си, защото само аз бях останал на брега.

Мина известно време. Лодките се намираха вече на почти една левга. И тогава голямото око бавно започна да се спуска от небето. Облаците, които го обвиваха, все още вряха и кипяха и около него бяха надвиснали огромни завеси от мъгла, пронизани от безброй дъги. Сега обаче стълбът бяла светлина, насочен от окото към повърхността на морето, се промени. Видях, че се изкривява и огъва като живо същество. Морето също се промени. Вече не беше спокойно и се развълнува, сякаш го изгаряше огромна пещ. Неземното пеене се усили, но звуците вече не бяха божествени гласове. Извисяваха се все по-силно, докато накрая се превърнаха в нещо като писък на заек, хванат в капан. Не спираха и бяха толкова завладяващи, че паднах на колене и запуших ушите си.

От върха на скалата видях, че лодките се колебаят дали да продължат по-нататък. Една-две спряха, а други се опитаха да се върнат. Но сега морето беше много разгневено. Около стълба светлина се появиха водни струи и водопади, извиращи с невероятна бързина, все едно, когато пуснеш камък в малко езеро. Докато огромното око се спускаше, стълбът светлина под него се превърна в колона от бял огън, изпепеляващ всичко и ужасен за гледане.