Линкълн Чайлд - Границата Мохо

Крейн запуши и последната епруветка, сложи я на подставката и дръпна ципа на чантата. Чувстваше се доволен. Ако причината се окажеше отравяне с тежки метали или с живак, силните метални хелати като DMPS и DMSA можеше да се използват не само за провокационна диагностика, но и за лечение. Несъмнено трябваше да поиска да изпратят с Коритото необходимите количества, защото в аптеката едва ли имаше достатъчно за всички пациенти в Базата.

Обърна се и видя, че Рено се е отдалечил. Взе чантата с пробите, излезе от хладилната камера и затвори вратата. Рено разговаряше с някакъв човек, облечен с бяла престилка на главен готвач. Крейн се приближи и Рено се обърна към него.

— Приключихте. — Не беше въпрос.

— Да. Искам само да задам няколко въпроса за разболелия се готвач Робер Лусо.

Рено сякаш не вярваше на ушите си.

— Още въпроси? Другият лекар, жената, ни разпитва предостатъчно.

— Само още няколко.

— Тогава ще трябва да дойдете с нас. Закъсняваме за Приемната.

— Добре. — Крейн нямаше нищо против, защото щеше да има възможност да наблюдава пренасянето на хранителни продукти от Коритото в кухните, да подреди мислите си и да елиминира отравянето като вероятна причина за зараза. Рено го представи на Конрад, служителя, отговарящ за инвентара, и на други двама членове на кухненския персонал, които носеха големи празни хладилни кутии. Крейн тръгна зад малката група. Излязоха от кухнята и се отправиха към асансьора.

Рено обсъждаше с Конрад недостига на кореноплоди и докато се качат на дванадесетата палуба, най-горното ниво на Базата, Крейн успя да зададе само един въпрос за Лусо.

— Не. — Вратите се отвориха и Рено слезе. — Нямаше абсолютно никакви признаци.

Крейн не беше идвал на дванадесето ниво, откакто бе пристигнал, но си спомняше пътя към компресионния комплекс. Рено обаче зави в противоположната посока и тръгна по объркан път през лабиринт от тесни коридори.

— Лусо все още е в кома и не можахме да му зададем никакви въпроси — каза Крейн, докато вървяха. — Сигурен ли сте, че никой не е забелязал нещо поне малко странно или необикновено?

Рено се замисли.

— Танър каза, че Лусо изглеждал малко уморен.

— Танър?

— Главният сладкар.

— Спомена ли нещо друго?

Рено поклати глава.

— Трябва да питате мосю Танър.

— Знаете ли дали Лусо е употребявал наркотици?

— Категорично не! — заяви Рено. — Никой в моята кухня не употребява наркотици.

Коридорът свършваше с голям овален люк, охраняван от един-единствен морски пехотинец. Отгоре пишеше КЪМ ВЪНШНИЯ КОРПУС. Командосът ги огледа един по един, прочете формуляра, който му даде Рено, и им кимна да минат.

Озоваха се в малък стоманен коридор, осветен от червени крушки. Отпред имаше друг люк, затворен и преграден с решетки. Люкът зад тях се тресна. Разнесе се изщракване. Ехото постепенно заглъхна. Докато чакаха на слабата виолетова светлина, Крейн усети влага, хлад и лек солен мирис, като на дъното на подводница.

След няколко минути се чу пронизително стържене, този път пред тях, и люкът се отвори. Влязоха в още по-тесен коридор. Люкът зад тях се затвори автоматично. Студът и миризмата станаха по-осезаеми. Крейн погледна към дъното на камерата, където имаше трети стоманен люк — по-голям и тежък от предишните. Огромни болтове го държаха плътно затворен. Пазеха го двама въоръжени морски пехотинци. В стените бяха вградени няколко знака, които предупреждаваха за опасност и изреждаха многобройни забрани.

Всички зачакаха мълчаливо. Командосите прегледаха документите на Рено, след това единият се обърна и натисна червения бутон на командния пулт. Прозвуча пронизително бръмчене. Морските пехотинци завъртяха огромното колело на люка в посока обратна на часовниковата стрелка. Разнесе се дрънчене и съскане на излизащ въздух и люкът започна да се отваря. Ушите на Крейн изпукаха. Командосите бутнаха люка навън и направиха знак на групата да мине. Кухненските работници, които носеха хладилните кутии за храна, влязоха първи, последвани от Конрад и Рено. Крейн тръгна след тях, готов да зададе поредния си въпрос, но изведнъж се вцепени, вторачи се право напред и забрави какво искаше да попита.

Стоеше на прага на огромна тъмна бездна. Поне така помисли в първия момент. Докато зрението му се приспособяваше към слабата светлина, осъзна, че се намира на тесен мост, прикрепен към външната обшивка на Базата. Осеяната със скоби стена се извиваше зад и под него и се спускаше дванадесет етажа надолу в мрака. За миг му се зави свят и той побърза да се хване за стоманените перила. Неясно чу, че единият морски пехотинец му казва нещо.