Линкълн Чайлд - Границата Мохо

— Приключихте ли, докторе?

Крейн се обърна. Главният готвач Рено беше скръстил ръце на гърдите си и на лицето му беше изписано явно неодобрение.

— Почти. — Крейн отново се обърна към рафта, отрупан с поне стотина тубички масло, избра наслуки една, махна найлоновата обвивка от върха й, гребна една чаена лъжичка и я изсипа в малка епруветка.

Голямото хладилно помещение в „Средата“ беше приятно откритие и добре заредено не само с типичните за ресторант продукти — птици, говеждо, яйца, градински зеленчуци, мляко и други такива неща, но и с подправки, които биха подхождали повече на най-хубавите тризвездни заведения на сушата. Черни и бели трюфели, почти безценен отлежал балсамов оцет в малки стъкленици с формата на колба, фазани, яребици, гъски, пъдпъдъци и големи тенекии с руски и ирански хайвер. И всичко беше натъпкано в пространство не по-голямо от три на седем метра. При наличието на такова смущаващо изобилие Крейн беше принуден да ограничи пробите само до най-често употребяваните продукти, които повечето членове на персонала ядяха всеки ден. Въпреки това почти всичките двеста епруветки в комплекта му с проби вече бяха пълни и едночасовият процес беше поставил на изпитание търпението на главния готвач.

Крейн остави тубичката с масло на мястото й и се приближи до следващата лавица, където бяха наредени бутилки хубав домашен стар френски оцет от бяло грозде и студенопресован зехтин.

— Испански е — отбеляза той, взе шише зехтин и погледна етикета.

— Най-хубавият — каза Рено.

— Мислех, че италианският.

Рено издаде странен звук с устни — нещо средно между презрение и нетърпение.

— Глупости! Не може изобщо да се сравняват. Маслините са брани на ръка от дървета, които за пръв път дават плод, засадени по тридесет на акър, рядко напоявани и обогатени с конска тор.

— Конска тор — повтори Крейн и бавно кимна.

Лицето на Рено помръкна.

— Торта е естествена, няма никаква химия. — Той беше приел посещението на Крейн като лична обида към качеството в кухнята му, сякаш Крейн беше инспектор от Комисията по здравеопазване и хигиена, а не лекар, който разследва медицинска загадка.

Крейн извади запушалката на шишето, взе нова епруветка от комплекта, изля няколко капки и я затвори, после сложи зехтина на мястото му и избра друга бутилка от друга редица.

— Хранителните продукти тук са съвсем пресни. Как ги съхранявате да не се развалят?

Рено сви рамене.

— Храната си е храна. Разваля се.

Крейн напълни още една епруветка.

— И какво я правите тогава?

— Една част изгаряме, а останалото пакетираме заедно с други отпадъци от станцията и го изпращаме с Коритото.

Крейн кимна. Беше научил, че Коритото е голям безпилотен транспортен модул за снабдяване, който всеки ден извършва курсове между Базата и поддържащата станция на повърхността. Официално известен като LF2M, дълбоководна единица за презареждане, модулът беше прототип на проект на Военноморския флот за осигуряване на аварийни запаси за повредени подводници. Прякорът му беше измислен заради грозната продълговата форма, която наистина приличаше на чудовищна гигантска вана за къпане.

— И пресните продукти ли идват с Коритото?

— Разбира се.

Крейн напълни още една епруветка с оцет.

— Кой поръчва продуктите?

— Отдел „Покупки на хранителни продукти“ въз основа на инвентарен контрол и предварително планиране на менюто.

— А физически кой пренася продуктите от Коритото в кухнята?

— Служителят по инвентара, под прякото ми наблюдение. Днешната доставка ще пристигне след малко. Дори вече би трябвало да тръгнем към Приемната. — Рено се намръщи. — Докторе, нима предполагате…

— Нищо не предполагам — усмихна се Крейн, но всъщност съвсем не му беше до смях. Беше разговарял със специалистите по храненето и диетолозите на борда и бе разбрал, че добре обмислените им планове са здравословни и разумни. И въпреки че беше отделил време внимателно да вземе проби от десетки продукти от килерите на „Върха“ и сега от „Средата“, не хранеше големи надежди, че ще намери нещо вредно. Изглеждаше малко вероятно в храната да е сложено нещо — нито случайно, нито умишлено. Подозренията му все повече се насочваха към отравяне с тежки метали.

Симптомите на такава интоксикация бяха неясни и неопределени, също като оплакванията на пациентите в Базата — хронична умора, стомашно-чревни разстройства, краткотрайна загуба на паметта, болки в ставите, нарушен мисловен процес и много други. Крейн беше накарал двама души от медицинския персонал да проучат обстановката за работа и почивка в станцията и да потърсят следи от олово, арсен, живак, кадмий и други тежки метали. Всички пациенти с оплаквания бяха помолени отново да се явят в Медицинския комплекс и да дадат косми, кръв и урина за изследване. Естествено търсеха остро въздействие на отрови, а не хронично, защото хората в Базата не бяха стояли тук толкова дълго.