Линкълн Чайлд - Границата Мохо

— Джейн Ранд.

— Кажи й да събере данните за пациентите, да ги сравни с информацията за кореспонденцията и да потърси тайни доставки. Нека провери всичко, от досиетата на служителите до медицинските резултати. А ще може ли да провери и кой пациент кое кафене посещава?

Корбет въведе информацията в джобния си компютър, после вдигна глава и кимна.

— Тогава го прибави към списъка и виж дали ще излезе нещо. След това съпостави досиетата на пациентите с тези на здравите обитатели на „Буря в бездната“. Може би има разлики, които трябва да проучим. Доктор Бишоп, бихте ли прегледали отново изследванията на кръвта, за да проверите дали има нещо, загатващо за отравяне или употреба на наркотици?

— Добре.

— Моля ви, поискайте от лаборантите да вземат проби от всеки пациент, посетил Медицинския комплекс през последните две седмици. Ще изследваме и кръвта и урината на всички нови пациенти дори ако се оплакват само от главоболие. Всъщност, нека направим пълни изследвания — електрокардиограма, ехография, електроенцефалограма.

— Казах ви, че в Базата няма електроенцефалограф — отбеляза Бишоп.

— Някакъв шанс да докарат?

Тя сви рамене.

— Може би след време.

— Напишете молба, моля ви. Държа да проверим всяка хипотеза. А, като стана дума за това, може да накарате медицинските изследователи да прегледат епикризата на първия пациент. Ако сме изправени пред епидемия, може да изолираме първия документиран случай в историята на заболяването. — Крейн стана. — Мисля да говоря с диетолозите и да разбера каквото мога за специалната диета. Ще се срещнем утре сутринта да обсъдим какво сме открили. — Той спря на вратата. — Между другото, исках да ви питам още нещо. Кой е господин Флайт?

Бишоп и Корбет се спогледаха.

— Господин Флайт? — попита тя.

— Възрастен мъж в работен комбинезон. Появи се изневиделица в стаята ми малко след като пристигнах в Базата. Странен тип. Изглежда, обича да говори с гатанки. Какво работи?

Настъпи мълчание.

— Съжалявам — отвърна Корбет. — Не го познавам.

Крейн се обърна към Бишоп.

— А вие? Нисък, жилав и с буйни бели коси? Каза ми, че се занимава със строго секретна работа.

— Познавам всички в станцията — отговори Бишоп. Няма човек, който да отговаря на описанието. Най-възрастният служител тук е на петдесет и две години.

— Какво? — изуми се Крейн. — Не е възможно. Видях стареца с очите си.

Бишоп погледна джобния си компютър, написа кратка команда, вторачи се за миг в малкия екран и вдигна глава.

— Както казах, в База „Буря в бездната“ няма човек на име Флайт, доктор Крейн.

Робер Лусо се дръпна от индустриалната газова печка, свали шапката от главата си и избърса изпотеното си лице с хавлията, затъкната в колана му. Потеше се обилно, въпреки че в кухнята беше хладно. А от дежурството му беше изминал едва половин час. Денят явно щеше да е дълъг.

Погледна часовника на стената. Три и половина. Суетнята около сервирането на обяда беше приключила и в кухнята беше тихо. Тишината обаче беше относително понятие. Лусо отдавна беше разбрал, че работата тук е съвсем различна от тази в камбуза на самолетоносачите, да не говорим за кухните на сушата. В Базата нямаше определен график за хранене и хората влизаха и излизаха почти непрекъснато. Работеше се на три смени и Лусо често поднасяше на някого закуска в осем вечерта или обяд в два през нощта.

Отново избърса лицето си и пусна хавлията. Напоследък непрекъснато се потеше, и не само в кухнята. Беше забелязал и други неща. Ръцете му леко трепереха и сърцето му биеше по-бързо, отколкото му харесваше. И постоянно се чувстваше уморен, но когато легнеше да си почине, не можеше да заспи. Не знаеше кога започна всичко това, но знаеше, че състоянието му бавно, но сигурно се влошава.

Покрай него мина сладкарят Ал Танър, подсвиркваше си „Каква очарователна вечер“. На рамото си небрежно беше преметнал фунията за крем като току-що застреляна гъска.

— Здрасти, Лузо — подвикна той.

— Казвам се Лусо — измърмори Робер. В една изискана кухня хората би трябвало да знаят как да произнасят френските имена. А може би го дразнеха нарочно. Само главният готвач Рено произнасяше името му правилно, но пък той рядко благоволяваше да нарече някого по име. Предпочиташе да ги привиква безцеремонно с показалец.

Лусо въздъхна и отново се обърна към печката. Нямаше време да фантазира. В момента трябваше да приготви сос бешамел. Главният готвач Рено щеше да сервира агнешки котлети със сос морне за вечеря, а бешамелът беше в основата му. Разбира се, Лусо можеше да прави бешамел и със затворени очи, но по трудния начин беше научил, че готвенето е като да бягаш маратон. Спреш ли, всички те изпреварват, а ако се застоиш твърде дълго, става невъзможно да ги настигнеш.