Линкълн Чайлд - Границата Мохо

„Изцеди лука, прибави запръжката от масло и брашно.“ Докато работеше, почувства, че сърцето му отново се разтупква, гърдите го стегнаха. Може би се разболяваше. Лусо обаче смяташе, че има по-логично обяснение за изпотените длани и безсънните нощи — безпокойството. Едно беше да работи на самолетоносач с огромни хангари и неизброими отекващи коридори. На станцията беше съвсем различно. По време на дългия процес на проверка и безкрайните събеседвания той не се беше замислял какъв ще е животът в „Буря в бездната“. Заплащането беше фантастично, а идеята, че ще участва в секретен авангарден проект, беше опияняваща. Лусо беше прекарал пет години във флота и готвеше за адмирали, затова предположи, че няма да е по-различно да работи под водата.

Оказа се обаче, че нищо не го беше подготвило за „Буря в бездната“.

„Господи, колко ми е горещо!“ Той бавно добави запръжката към сместа от мляко, мащерка, дафинов лист, масло и лук. Докато се беше навел над тенджерата и енергично бъркаше, за миг му се зави свят и се наложи да отстъпи назад и задъхано да си поеме въздух. Не му достигаше въздух, това беше проблемът. „Стегни се. Смяната ти току-що започна и имаш страшно много работа“.

Танър излезе от килера — носеше голям пакет брашно за сладкиши — и спря, като го видя.

— Всичко наред ли е?

— Да — отвърна Робер.

Танър се отдалечи. Лусо отново избърса лицето си с хавлията и продължи да бърка соса. Ако спреше сега, запръжката щеше да загори и трябваше да започне отначало.

За съжаление Лусо не предполагаше, че слънчевата светлина и свежият солен морски въздух ще му липсват толкова много. И самолетоносачите поне се движеха. И през ум не му беше минавало, че ще изпитва клаустрофобия, но животът в метална кутия без изход и океанът над главата ти. След известно време това започваше да ти въздейства. Проектантите на „Буря в бездната“ бяха свършили гениална работа по миниатюризацията и отначало, докато готвеше на „Върха“, в камбуза на единадесето ниво, той не забеляза това. После обаче го преместиха в кухнята на седмо ниво, в „Средата“, където беше по-тясно. Щом станеше оживено, в камбуза се натъпкваха толкова хора, че човек не можеше да помръдне. И точно там от няколко дни Лусо се беше почувствал зле. Когато се събуди сутринта, първото, за което се сети, беше предстоящата навалица по обяд. И веднага започна да се облива в пот, още на проклетата койка. Стисна здраво дръжката от неръждаема стомана на печката и в същия миг стомахът му се сви от спазъм. Отново му се зави свят и Робер обезпокоено разтърси глава, за да прогони усещането. Може би наистина се разболяваше. Вероятно от грип. Когато смяната му свършеше, щеше да се отбие в Медицинския комплекс. Независимо дали ставаше въпрос за заболяване, или нерви, там щяха да му помогнат.

Той с усилие продължи да бърка запръжката, като внимателно я дръпна от котлона и се опита да се съсредоточи, докато проверяваше гъстотата, цвета и аромата на соса. Забеляза „куриер“ — един от работниците, зачислени на „Дъното“, трапезарията в най-долната част на Базата. Човекът носеше висока купчина готови ястия. На „Дъното“ имаше малък камбуз и там често използваха куриери — те работеха и живееха в секретната част на „Буря в бездната“ и имаха необходимото ниво на достъп, за да носят готова храна в „Средата“ и на по-долните палуби.

И нещо друго притесняваше Лусо. Мерките за сигурност. Това беше по-очебийно долу, отколкото на „Върха“. Той винаги различаваше онези, които работеха в секретните зони. Те се събираха на маса отделно от другите, доближаваха глави и разговаряха тихо. Защо една научна експедиция трябваше да е толкова потайна? Поради цялата тази загадъчност Лусо нямаше представа каква е целта на мисията им, нито дали е постигнат някакъв напредък, и още по-малко — кога ще се измъкне оттук и ще се върне у дома.

„У дома.“

Изведнъж го завладя друга вълна на замайване, много по-силна от предишните. Той се олюля и отново се хвана за дръжката на печката. Това не беше нервен пристъп, а нещо друго, сериозно. Обзе го страх. Краката му се подкосиха.

Пак му се зави свят и изведнъж му причерня. Хората в кухнята прекъснаха работата си, оставиха ножовете, черпаците и дървените лъжици и се втренчиха в него. Някой му говореше, но звукът беше тих като шепот и Лусо не чуваше какво му казват. Протегна ръце, за да запази равновесие, но не можа да стигне тежката тенджера, пълна с бешамел, и се подхлъзна. Не усещаше нищо. Отново му се зави свят, още по-силно, и към ноздрите му се надигна неприятна миризма — на опърлено и на прегоряло ядене. Лусо се запита дали не халюцинира. Другите вече тичаха към него. Зрението му продължаваше да се замъглява. Той погледна надолу и учудено забеляза, че ръката му е блъснала бешамела и е паднала върху горящия котлон. Сини пламъци ближеха пръстите му, но той не чувстваше нищо. Заля го още една, последна вълна на световъртеж и после като одеяло го обви странен мрак. Стори му се напълно естествено да се отпусне на пода и да се отдаде на безпаметни сънища.