Линкълн Чайлд - Границата Мохо

— Засега.

— А после?

— Няколко дни ще сме гости на правителството, а след това ще се приберем у дома и ще се опитаме да продължим нормалния си живот.

Хюй прибра косата си зад ушите.

— Стоя тук и се опитвам да проумея цялата тази история. Мисля, че разбирам защо доктор Бишоп уби Ашър. Когато е чула, че с Марис проследяват линиите за комуникация на саботьора, е решила, че няма друг избор. Не е могла да си позволи да бъде спряна, преди да е свършила работата си.

— И аз така мисля. Ашър ми каза, че е предупредил всички шефове на отдели, включително Бишоп, и с това очевидно е подписал смъртната си присъда.

— Но има нещо, което не разбирам. Защо все още сме тук?

Крейн се обърна към нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Базата беше унищожена от огромна експлозия. Това означава, че Королис е стигнал до границата Мохо. Ако сме прави за онова, което е там, долу, защо Земята продължава да съществува? — Тя посочи към небето. Защо все още виждам Венера на хоризонта?

— И аз се питам същото. Единственото обяснение, за което се сещам, е свързано с активните мерки за сигурност, за които говорихме.

— Тоест експлозията, унищожила Базата, да е била някакъв защитен механизъм?

Той кимна.

— Да. Защита срещу посегателство върху хранилището. Страховита експлозия за по-сигурно, но нищожна в сравнение с онова, което би се случило инак.

Умълчаха се. Хюй продължи да гледа хоризонта.

— Красив залез. Знаеш ли, докато бяхме долу, мислех, че няма да го видя отново, но — Тя въздъхна и поклати глава.

— Какво?

— Чувствам се малко разочарована, че никога повече няма да видим онази технология. Дори малката част, с която влязохме в допир, беше вълшебна. А сега изчезна от нас завинаги.

Крейн не отговори веднага, обърна се с гръб към перилата и бръкна в джоба си.

— Не бъди толкова сигурна.

Сега беше неин ред да го погледне.

— Защо?

Той бавно извади ръката си. На дланта му, проблясвайки на оранжевата светлина на залеза, лежеше пластмасова епруветка с червена гумена запушалка. Малкият предмет, който лениво се рееше вътре, блестеше със странно и пленително магическо обещание.

Крейн изми самобръсначката на струята гореща вода, погледна лицето си в огледалото на банята, прибра тоалетните принадлежности и отиде в спалнята. Бързо си сложи бяла риза, кафява вратовръзка и жълто-кафяв панталон, подобни на униформите във Военноморския флот. Взе големия червен пропуск от бюрото и го закачи на джоба на ризата си. След това огледа стаята за последен път, пусна тоалетната чантичка в куфара си и го вдигна от леглото. Като всичко останало, и куфарът му беше даден от интенданта и беше лек като перце. „Нищо чудно — помисли Крейн, — след като е почти празен“. Не беше взел нищо от „Буря в бездната“ освен стража, но след известно колебание предаде дори него на Макфърсън.

Макфърсън. Беше му се обадил преди няколко минути и бе казал да се отбие при него, преди да се отправи към администрацията.

Крейн се поколеба още малко, после излезе на юлската слънчева светлина.

Беше само от три дни във военноморската база „Джордж Стафорд“, на двадесет мили южно от Вашингтон, но вече добре познаваше разположението на малкия строго охраняван комплекс. Присви очи срещу ярката светлина, мина покрай моторния парк и механичната работилница и се насочи към подобната на хангар постройка, известна като Сграда 17. Показа пропуска си на въоръжения морски пехотинец, застанал на пост пред входа, но това беше чиста формалност, защото през последните няколко дни бе влизал и излизал тук толкова често, че всички го познаваха.

Сграда 17 беше ярко осветена. Нямаше вътрешни стени и в огромното помещение отекваше глухо ехо. В средата, охранявана от кордон командоси, имаше грамадна купчина изкривен метал — останките от Базата или поне безопасните части. Повечето бяха останали на морското дъно, защото бяха силно радиоактивни. Чудовищната плетеница приличаше на гигантски кошмарен ребус. Отначало, когато трябваше да помага в разпознаването и обозначаването на отломките, Крейн беше завладян от ужас, но сега гледката само го натъжаваше.

В отсрещния край на Сграда 17 бяха скупчени няколко кабинета. Крейн се приближи до първия и макар че нямаше врата, почука на стената от учтивост.

— Влезте — каза познат глас.

Обзавеждането на малката стая се състоеше от бюро, маса за конференции и няколко стола. Хюй Пионг вече седеше до масата. Крейн й се усмихна и тя свенливо отвърна на усмивката му.