Линкълн Чайлд - Границата Мохо

— Ще им покажа, че приемаме техния подарък.

Отново последва тишина и после, като мърмореше нещо на старогръцки, Флайт се обърна към командния пулт и хвана пусковия механизъм на ръката.

Королис видя на екрана как механичната ръка се появи от Топчето. Движеше се надолу колебливо, леко потрепервайки, протегнала единия си стоманен пръст. В паметта му отново изплува споменът от детството му за пътуването до Рим. Спомни си как стои в Сикстинската капела и зяпнал гледа Бог и Адам. Пръстите на Господ и човека всеки момент щяха да се докоснат и това щеше да е първият миг на живота и началото на вселената.

Ръката влезе в допир с гладката като стъкло повърхност и тя се вдлъбна навътре като прозрачно желе.

На Королис му се стори, че чу тихо пеене, слаб като шепот звук, като пеене на хор, застанал на върха на далечна планина. „Ето как се чувстваш, когато докоснеш вечността“ — помисли си.

Двата стража отстрани мигновено угаснаха и се превърнаха само в призрачни отражения на спомен. Дълбоко в пещерата долу блесна ярка светлина, златиста като малко слънце, и изведнъж разкри всички тайни на безкрайната бездна. Королис ахна изумен, когато сиянието озари неизброимите артефакти в нея.

Това беше съкровищница на смъртта, нещо, което можеше да застраши целия космос.

— Щом само една може да взриви Слънчевата система, защо са им хиляди? — прошепна той.

— Знаете ли защо Партенонът е в развалини? — попита Флайт във внезапно настъпилото мълчание.

Въпросът беше толкова странен, че Королис неволно се обърна към стареца.

— Турците са го използвали за оръжеен склад през осемнадесети век — сериозно обясни Флайт. — Взривил го е заблуден снаряд. Това тук е същото, командире. Бунище за оръжия, създадени от войнолюбива междугалактическа раса, нещо много далечно за нашите технически разбирания.

— Глупости — отсече Королис. — Доктор Крейн ли ви го каза?

— Опасявам се, че не са глупости. Не трябваше да го намираме. Оръжията са заровени, за да не може да бъдат намерени или използвани, защото ще унищожат не само света, но и тази част на вселената.

— Сър! — обади се Рафърти. — Получавам много странни показания.

— Какви?

— Не съм виждал такова нещо. Съвършено извънземна енергийна сигнатура.

— Енергийна сигнатура?

— Да. И се движи към нас с огромна скорост.

— Поколението човешки същества е като поколение листа — каза Флайт с тих, тъжен, погребален глас. — И пролетта идва.

Королис се обърна към видеоекрана и осъзна, че слънцето, появило се далеч долу, съвсем не е малко. Пеенето се усили и се превърна в пронизителен, неземен писък. Миг по-късно Королис осъзна, че подобният на слънце предмет се движи и бързо минава покрай стражите и артефактите-бомби, които вече представляваха неясни, размазани петна от различни цветове. Нещо в целеустремената му траектория му напомни за ракета. И после, докато се приближаваше и контурите му ставаха все поясни, той установи, че не е виждал подобно нещо. Слънцето летеше през бездната към него и нарастваше. Огнената му светлина изпълни целия екран. От яркото кълбо излязоха гневни къдрави пламъци, същински разтопени стружки.

А след миг, докато нещото поглъщаше Стъклено топче Три и изригваше от шахтата, превръщаше в пара плътта му и овъгляваше костите му за по-малко от една милисекунда, Королис нямаше време да почувства нито изненада, нито страх, нито дори болка.

— Тридесет секунди — съобщи ученият на командния пулт. — Постигната е максимална плаваемост.

Вандербилт вдигна глава и огледа аварийната капсула.

— Дръжте се. Пътуването ще е трудно.

Изстрелите долу спряха.

Всички седяха неподвижно. Слабата синя светлина озаряваше лицата им — изнурени, напрегнати и разтревожени.

— Десет секунди.

— Започнете процедурата по изстрелването — каза Вандербилт.

Крейн чу изтракване на метален предмет във външния люк във входния ръкав. Някой започна да се моли на глас. Крейн хвана ръката на Хюй Пионг.

— Изстрелването започнато — съобщи инженерът. Чу се стържене на метал. Капсулата се раздруса и се изстреля нагоре като коркова тапа. Високата скорост прикова Крейн към седалката. Той погледна през илюминатора, но видя само буря от мехури в светлините на фаровете.

В същия миг се чу странен звук — тих, едва доловим, сякаш идваше далеч отдолу. Стори му се, че Земята изплаква от болка. Капсулата рязко се разтресе, но това нямаше нищо общо със стремителното им издигане.