Линкълн Чайлд - Границата Мохо

Изведнъж настъпи суматоха, чуха се викове и стенания.

— Ушите ми! — изпъшка Хюй.

— От промяната в налягането е — каза Крейн. — Опитай да преглътнеш или да се прозееш. Или дай с метода на Валсалва 14 14 Антонио Валсалва, велик италиански лекар и анатом (1666–1723) Б. пр. .

— Какво?

— Методът на Валсалва. Запуши си носа, затвори си устата и надуй през ноздрите. Така изравняваш налягането в ушите.

Отново погледна през илюминатора, търсеше източника на странния тътен. Вихрушката мехури се беше разсеяла и Крейн видя извивката на купола, вече далече под тях. Светлините й блестяха като далечни звезди в черно небе.

И после, точно когато се готвеше да отмести очи, долу блесна светлина, която сякаш озари целия океан. Той зърна за миг морското дъно — простираше се във всички посоки като сивкава лунна равнина. В пространството сякаш увиснаха безброй странни дълбоководни риби. А след това яркостта стана толкова ослепителна, че трябваше да извърне поглед.

— Какво става, по дяволите? — извика Вандербилт.

Вътрешността на капсулата се освети в жълто като от силна крушка. Отдолу се чуха други звуци — пронизителни гърмежи и пукот като от стотици мощни фойерверки.

— Боже мой!

На светлината, отразяваща се от океанското дъно, Крейн различи очертанията на купола на Базата — беше се обелил като банан. Вътре се виждаха неземни проблясъци в червено, кафяво и жълто — страховит водопад от експлозии. Станцията се разпадаше.

Имаше и друго — силна ударна вълна, устремена и разгневена като живо същество, издигаше се към тях с лудешка скорост.

Крейн сграбчи Хюй Пионг с едната си ръка и предпазната преграда с другата и изкрещя:

— Дръжте се!

Последва миг на ужасяващо очакване, после капсулата рязко се люшна и се преобърна от силата на ударната вълна. Разнесоха се викове и писъци. Осветлението угасна. Виждаше се само отслабващото жълто сияние долу. Крейн притисна Хюй до себе си. Някой падна, блъсна се в предпазната преграда и запъшка от болка. Чуха се още писъци, викове за помощ, пукот и съскане на вода.

— Запушете пробойната! — изкрещя Вандербилт.

— Какво стана? — попита Хюй, завряла лице в рамото на Крейн.

— Не знам. Но се сетих за активните мерки, за които спомена. Мисля, че Королис е попаднал на тях.

— А Базата?

— Вече не съществува.

— О, не. Не, не! Всичките хора там — Тя се разплака.

Клатенето постепенно спря. Крейн огледа тъмната кабина. Имаше само един пострадал — мъжът, който се беше изтърколил на пода. Крейн внимателно се освободи от ръцете на Хюй и отиде да го прегледа.

— Колко още остава? — извика на Вандербилт.

Океанографът — беше станал да помогне на инженера да запушат пробойната — отвърна:

— Не се знае. Захранването е прекъснато. Системите не работят. Сега се издигаме на собствена плаваемост.

Крейн коленичи до пострадалия. Той беше зашеметен, но в съзнание, и вече се опитваше да стане. Помогна му да седне и бързо превърза раните му — неприятна дълбока цепнатина на челото и друга на десния лакът. Светлината долу вече беше угаснала и в капсулата настана непрогледен мрак. Крейн си проправи пипнешком път през дълбоката до глезените вода и се върна при Хюй.

Седна и усети, че някой минава покрай него.

— Не можем да запушим дупката — чу се гласът на Вандербилт. — Да се надяваме, че скоро ще стигнем до повърхността.

— Вече минаха осем минути — каза инженерът. — Трябва да са минали.

Потискащата тъмнина започва да отстъпва пред слаба светлина и Крейн почувства, че Хюй стисна ръката му. И тя я беше видяла. Стремителното издигане нагоре намаля, после спря. Кабината започна да се изпълва с бледа светлина, потрепваща в зелени и тъмносини шарки.

И после се почувства непогрешимо усещане — поклащане на повърхността на леко развълнувано море.

Всички се развикаха радостно. Хюй все още плачеше, но Крейн осъзна, че сега сълзите й са от облекчение.

Вандербилт се приближи до люка на покрива. Отгоре се чу приглушен вик и стъпки. Дръжката се превъртя и люкът се вдигна.

И после, за пръв път от две седмици, Крейн видя ослепително ясно синьо небе.

Последва суматоха от преминаване през различни помещения и прошепнати въпроси. Някой светна с ярък лъч в лявото му око, после в дясното. Наметнаха го с дебел хавлиен халат. А след това, като в сън, Крейн се озова в библиотеката на „Кралят на бурите“. Беше сам и седеше пред същия монитор, който бе гледал преди петнадесет дни, в следобеда, когато пристигна.