Линкълн Чайлд - Зоната

— Какво зло? — попита Маршал.

Усугук отказа да се впуска в обяснения.

— Вие не трябва да сте тук — повтори той. — Нахълтвате на място, където нямате работа. Затова разгневихте древните. И то много.

— Древните? — възкликна Съли.

— Обикновено те са… — Усугук потърси точната дума… доброжелателни. С отворената длан на едната си ръка той очерта полукръг. — В миналото всички хора тук, онези с униформите и пушките, си стояха зад металните стени, които бяха построили. Дори днес войниците не бродят из забраненото място.

— Нищо не зная за някакво си забранено място — измърмори Гонзалес, — но си стоя вътре, където е хубаво и топло.

Усугук сякаш не го чу. Той продължаваше да гледа втренчено Съли.

— Вие сте различни. Навлязохте в територия, където не бива да стъпва жив човек. И сега древните са обхванати от ярост повече откогато и да било според паметта на моя народ. Тяхната ярост боядисва небето кърваво. Небесата крещят от болка като раждаща жена.

— Не съм сигурен, какво искаш да кажеш с „крещят от болка“ — намеси се Съли, но странният цвят на небето се дължи просто на aurora borealis, или Северното сияние. То е предизвикано от слънчеви ветрове, които навлизат в земното магнитно поле. Вярно, че цветът е много необичаен, но сигурно и преди си виждал подобно нещо. — Сега Съли разиграваше ролята на добродушен глава на семейство, усмихваше се и се държеше покровителствено като човек, който обяснява нещо на малко дете. — Газовете в атмосферата отделят излишъка от енергия под формата на светлини. Различните газове излъчват фотони с различни дължини на вълните.

Ако това обяснение оказа някакво влияние на Усугук, той не го показа.

— Веднага щом видяхме колко са гневни духовете, тръгнахме насам. И оттогава вървим без почивка и без храна.

— Още една причина да влезете вътре — отбеляза Съли. — Ще ви дадем храна и нещо горещо за пиене.

— Защо планината е забранена? — попита Маршал.

Шаманът се обърна към него.

— Толкова ли не може да разберете? Вие всички чухте моето предупреждение. И сега отказвате да се вслушате в него? Планината е място на мрака. Трябва да си вървите.

— Не можем — отговори Съли. — Още не, но след няколко седмици, две или три, ще си тръгнем. А дотогава ти давам думата си, че…

Но шаманът заговори на тунитките.

— Аньок лубяр тусарнек — каза той. Една от жените започна шумно да плаче. Когато отново се обърна към учените, Усугук изгледа подред всеки от тях, а изражението на лицето му представляваше такава смесица от тъга и страх, че космите по врата на Маршал настръхнаха. След това извади малка кесия от парката си, потопи пръст в нея и надраска няколко груби знаци върху замръзналата тундра с толкова лепкава тъмна течност, че не би могла да е нещо друго, освен кръв. След това започна да декламира нещо на своя език с нисък и молитвен тон, обърна се и последва останалите, които вече се отдалечаваха по вечно замръзналата земя.

През следващите два дни от север задуха мразовит вятър, който донесе ясно небе и ужасно ниски температури. На третия ден в 11:00 часа Маршал, Съли и Феръдей излязоха от базата и закрачиха по замръзналата равнина, която се простираше без край на юг от връх Страх. Сутринта беше съвършена и нито един облак не помрачаваше небесния купол от арктическо синьо. Вечно замръзналата земя под краката им беше твърда като бетон. Температурата беше около минус осемнадесет градуса по Целзий и ледникът поне временно беше спрял с ужасното си пукане и трясъци.

Внезапно мислите им бяха прекъснати от необикновено нисък тътен, странно приглушен от арктическия студ. На южния хоризонт се появи точка. Докато я наблюдаваха, тя бавно се превърна в хеликоптер, който летеше към тях.

Феръдей изпръхтя от неудоволствие.

— Все още мисля, че трябваше да изчакаме няколко дни. Защо трябваше веднага да се обаждаме?

— Такава беше уговорката — отговори Съли, оглеждайки приближаващия хеликоптер. — Ако се бяхме разтакавали, щяха да разберат.

Феръдей измърмори нещо, но очевидно не беше съгласен.

Съли му се смръщи.

— Казвал съм го и преди. Сключиш ли сделка с дявола, безсмислено е да се оплакваш от последствията.

Никой не отговори, защото просто нямаше нужда.

Университетът на Северен Масачузетс не се преструваше, че е първостепенно учебно заведение. Тъй като финансовите дарения бяха малко, управата му прибягна до сравнително нова тактика: осигуряваше финансирането на експедициите си от медийна компания в замяна на изключителни права и достъп до резултатите. Макар глобалното затопляне да не беше особен хит, то си оставаше актуално. „Тера Прайм“ финансира екипа, както беше направила с много други: един екип изучаваше медицината на местните жители в джунглите на Амазония, други разкопаваха вероятния гроб на крал Артур с надежда да се докопат до някакви научни резултати, които да си заслужава да бъдат разработени във филм. В продължение на седмици Маршал беше стискал палци с надеждата, че ще успеят да завършат изследванията си, без да привлекат внимание. Сега надеждата му беше унищожена.