Линкълн Чайлд - Зоната

Бяха заобиколени от четирима души в тежки парки, панталони от кожа на полярна мечка и муклуки 9 9 Ботуши от кожата на северен елен или тюлен. — Б.пр. . Единият държеше пушка. Другите носеха копия или лъкове на гърба си. Макар лицата им да не се виждаха, Маршал беше сигурен, че са местни индианци от малкия лагер на север.

Докато ускоряваха крачки към базата, той не беше сигурен какво трябва да изпитва: любопитство или страх. Макар че бяха тук вече месец, учените не бяха имали вземане-даване с индианците. Знаеха за съществуването им, защото войниците в базата го бяха споменали мимоходом. Защо от всички възможни дни бяха избрали точно днешния, за да им дойдат на гости?

Когато минаха през вратата на оградата и покрай празното караулно, а след това приближиха към входа, групата се обърна, за да ги посрещне.

— Тези хора почукаха на вратата преди не повече от две минути — обясни Барбър на своя ярко изразен севернолондонски акцент. — Сержантът и аз излязохме да ги посрещнем. — Обикновеното и дружелюбно лице изглеждаше измъчено и донякъде разтревожено.

Съли стрелна поглед към Гонзалес.

— Някога преди случвало ли се е подобно нещо?

Гонзалес беше плещест мъж на петдесет и няколко години и притежаваше прозорливия фатализъм на професионален войник.

— Не. — Той извади радиостанцията си, за да предупреди останалите войници, но Съли поклати глава.

— Това няма да е необходимо, нали? — попита той и се обърна към Барбър. — Ти по-добре се прибирай на топло. — Загледа я как се приближава към главния вход, след това се прокашля и се обърна към гостите. — Бихте ли желали да влезете вътре? — попита той, произнасяйки отчетливо всяка дума, като същевременно ръкомахаше към вратата.

Индианците не отговориха нищо. Групата им се състоеше от три жени и един мъж. Маршал забеляза, че мъжът е най-старият сред тях. От годините, прекарани на студ и слънце, лицето му се беше сбръчкало и превърнало в нещо подобно на гьон. Имаше ясни тъмнокафяви очи и носеше големи кокалени обеци, украсени с фантастични резбовани сцени. От кожената му яка стърчаха пера, а скулите му бяха осеяни с тъмните татуировки на шаман. Гонзалес им беше казал, че групата води необичайно прост живот, но докато гледаше копията и животинските кожи, Маршал си помисли, че не е имал и най-малка представа колко прост трябва да е в действителност.

За миг над тях се спусна неловко мълчание, единственият шум беше бученето на близките генератори. След известно време Съли заговори отново:

— От селището на север ли идвате? Това е много дълго пътуване и сигурно сте уморени. Можем ли да ви помогнем с нещо? Искате ли храна и топли напитки?

Никакъв отговор. Съли повтори казаното бавно и отчетливо, сякаш говореше на бавноразвиващи се:

— Искате ли да ядете? Нещо за пиене?

И сега не получи отговор и се обърна с въздишка.

— Така доникъде няма да стигнем.

— Те вероятно не разбират и дума от това, което им говориш — подхвърли Гонзалес.

Съли кимна.

— А аз не говоря инуитски.

— Тунитски — обади се възрастният мъж.

Съли бързо се обърна.

— Моля?

— Не инуитски. Тунитски.

— Много се извинявам. Никога не бях чувал за тунитите 10 10 Всъщност става дума за народ, който според ескимоските легенди бил прогонен от инуитите, въпреки че се състоял от великани. — Б.пр. — Съли леко се потупа по гърдите. — Казвам се Съли. — След това представи поименно Гонзалес и учените. — Жената, която видяхте, се казва Пени Барбър.

Старецът докосна своите гърди.

— Усугук. — Произнесе го „Оос-оо-гук“ и не си направи труда да представи жените.

— Приятно ми е — каза Съли, който както обикновено беше поел изцяло ролята на ръководител на екипа. — Не искате ли да влезете?

— Попита дали можеш да направиш нещо за нас? — отговори на въпроса с въпрос Усугук. Маршал отбеляза с изненада колко монотонно говореше мъжът.

— Да — отговори Съли, също толкова изненадан.

— Има нещо важно, което можете да направите… много важно. Можете да си тръгнете. Още днес. И повече не се връщайте.

Този отговор накара Съли да онемее.

— Защо? — попита Маршал след малко.

Мъжът посочи към връх Страх.

— Това е седалище на злото. Вашето присъствие тук е опасно за всички нас.

— Зло? — повтори Съли, който се беше съвзел. — Имаш предвид вулкана? Сега е угаснал и заспал.

Тунитът го погледна, а безбройните бръчки по лицето му се очертаха релефно на светлината на залязващото слънце. То представляваше маска от мъчително безпокойство.