Линкълн Чайлд - Зоната

— От колко време не се използва?

— Отдавна — отговори Маршал. — Почти петдесет години.

— Мили Боже, а кой я поддържа? Нали разбираш, за да работят тоалетните и така нататък.

— Правителството нарича това „минимална поддръжка на инсталациите“. Тук има малко отделение войници, които поддържат съоръженията в изправност. Трима души от Инженерния корпус на армията под командването на Гонзалес. По-точно сержант Гонзалес. Те поддържат генераторите и електрическата мрежа, работните процеси на отоплителната система, сменят крушките и следят равнището на водните резервоари. А в момента играят ролята на наши бавачки.

— Петдесет години — Екберг поклати глава. — Предполагам, затова не са имали нищо против да ни я дадат под наем.

Маршал кимна.

— Въпреки това чичо Сам не е особено щедър наемодател. Ние ще платим повече от 100 000 долара, за да подслоним снимачния екип само за една седмица.

— Тук цари голяма скъпотия — намеси се Съли.

Екберг отново се огледа.

— И войниците са задължени да стоят тук?

— Сменят се на шест месеца. Или поне пехотинците. На сержант Гонзалес изглежда му харесва тук.

Екберг поклати глава.

— Очевидно е човек, който бяга от нещо.

Минаха през тежките външни врати и влязоха в сборния район, после тръгнаха надолу по дългото помещение за аклиматизация с подредени от двете страни гардеробчета за парки и зимно оборудване. След това минаха през още една врата и влязоха в самата база. Макар база „Страх“ да беше мъртва от половин век, военната атмосфера си оставаше много силна: американски знамена, стоманени стени, прагматични решения. Върху избледняващите плакати по стените се четяха правилници и предупреждения срещу нарушения на сигурността. Широк коридор се простираше надясно и наляво от площадката след входа и изчезваше в неизвестното. Районите в непосредствена близост бяха добре осветени, но по-далечните места тънеха в мрак, пробиван от някое самотно островче светлина.

В далечния край на площадката зад стъклената предна стена на караулното седеше мъж във военна униформа, който четеше книга с меки корици.

Маршал видя как Екберг сбръчка нос.

— Съжалявам — каза той и се засмя, — на мен също ми отне седмица, докато свикна с миризмата. Кой би помислил, че арктическата база ще мирише на трюмна вода като боен кораб? Хайде да вървим да ви регистрираме.

Те пресякоха площадката и поеха към стъкленото гише на караулното.

— Тед — произнесе Маршал вместо поздрав.

Мъжът зад стъклото кимна и отговори:

— Д-р Маршал. — Той беше висок, младеещ, с късо подстригана рижа коса. На раменете му имаше нашивки на ефрейтор от инженерните войски.

— Това е Кери Екберг, която е пристигнала на разузнаване преди останалата част от екипа на документалния филм. — Маршал се обърна към Екберг: — Да ти представя Тед Филипс.

Филипс се загледа в жената със зле прикрит интерес.

— Едва тази сутрин получихме съобщението. Госпожице Екберг, моля да се подпишеш тук. — Той плъзна през отвора в долния край на стъклото дебела регистрационна книга.

Тя се подписа на посочения с чавка ред и я върна обратно. Филипс записа часа и датата, след това остави регистъра настрана.

— Ти ли ще я ориентираш из разрешените райони?

— Разчитай на мен — отговори Маршал.

Филипс кимна и след като стрелна още един поглед към Кери Екберг, отново насочи очи към книгата, която четеше. Съли поведе всички към близкото стълбище и групата започна да се спуска.

— Тук поне е топло — отбеляза Екберг.

— Само на горните етажи — обясни Съли. — Останалите се отопляват само колкото да не замръзнат.

— Какво искаше да каже с „разрешени райони“? — попита тя.

— В тази централна пететажна част от базата са били квартирите на офицерите и се е провеждала голяма част от подслушването и следенето — обясни Маршал. — Имаме пълен достъп до нея, не че някой е имал времето, а и желанието да я проучи основно. Имаме ограничен достъп до южното крило, където са складирани и се поддържат голяма част от компютрите. Военнослужещите живеят там, а ние имаме ограничен достъп до горните етажи. Нямаме позволение да влизаме в северното крило.

— Какво има там?

Маршал вдигна рамене.

— Нямам представа.

Излязоха в друг коридор, който беше по-добре осветен от горния. Покрай стените лежеше струпана разнородна стара екипировка, сякаш мястото е било изоставено много набързо. Тук имаше още гардеробчета и указателни табели, върху които стрелки упътваха към разнообразни инсталации: „Радарни изображения“, „Команден център“, „Записи и следене“. От двете страни на коридорите имаше врати с малки, защитени с метални решетки прозорчета. Те бяха обозначени не с имена, а с поредица букви и числа.