Линкълн Чайлд: Зоната

— Изглежда стабилно — отбеляза той.

— Тогава да продължаваме — отговори Съли, — но много внимателно.

— Удивително е, че пещерата не е рухнала под тежестта на ледника — подхвърли Чен.

Проникнаха по-дълбоко навътре, като стъпваха много внимателно. Когато говореха, правеха го с приглушени гласове, почти шепнешком.

— Тук под снега има слой лед — посочи Съли след минута. — Покрива целия под и е забележително гладък.

— И колкото повече влизаме, по-дебел става — намеси се и Маршал. — По някое време това вулканично разклонение е било пълно с вода.

— Трябва да е замръзнала с удивителна бързина — отговори Съли, — защото… — В този момент краката на климатолога се хлъзнаха и той падна тежко, като извика от изненада.

Маршал се закова на място, а сърцето му се качи в гърлото, докато чакаше таванът да се срути върху им. Но когато нищо не се случи и видя, че Съли не е наранен, тревогата му премина в смайване.

— Анг, нали записа това?

Докторантът се ухили, макар изведнъж да беше пребледнял.

— Можеш да си сигурен.

Съли се изправи с труд на крака, намръщи се и започна да бръска снега от коленете си. Явно беше недоволен, че е накърнил достойнството си.

— Евън, това е сериозен момент. Не го забравяй.

Сега продължиха още по-бавно. Цареше дълбока тишина и единственият шум беше стърженето на краката им по снега. Древните стени от лава, които се издигаха от двете им страни, бяха черни. Съли предпазливо водеше групата напред, разпръсквайки снега с ботушите си, като същевременно плъзгаше лъча на фенерчето напред-назад по пътя.

Чен се взря в мрака напред.

— Изглежда по-нататък пещерата се разширява.

— Това е добре — отговори Съли, — защото ледената покривка става по-дебела и…

Изведнъж той падна отново. Но това не беше тромаво повторение на предишното падане. Маршал веднага разбра, че този път причината беше чиста изненада. Съли започна трескаво да почиства снега под краката им и да се опитва да светне с фенерчето в леда. Чен се отпусна до него на колене, забравил камерата за миг. Маршал бързо стигна при тях и се взря в леда.

Когато видя какво е намерил Съли, го обзе хлад, който нямаше нищо общо с въздуха в пещерата. Заровени под ледения под, две големи колкото юмрук жълти очи с кръгли черни зеници се бяха вторачили неумолимо нагоре към него.

Спускането им от планината беше толкова мълчаливо, колкото бе шумно изкачването. Маршал можеше да се досети за какво мислеха всички. Откритието щеше да промени онова, което досега беше тиха, без блясък и дори скучна научна експедиция. Никой от учените не можеше да каже как ще стане това. Но отсега нататък нищо вече нямаше да е същото.

Същевременно знаеше много добре, че тайно всички си задават един и същ въпрос: „Какво по дяволите е това?“

Съли наруши мълчанието пръв:

— Трябваше да вземем сърцевина от леда за изследване.

— Как смяташ, откога ли е там? — попита Чен.

— Ледник Страх е МИС 2 8 8 Морски изотопни стадии — така се наричат редуващите се студени и топли периоди в земния палеологически климат, определени по изотопите на кислорода, извлечени с помощта на дълбочинни проби от земната кора на морското дъно. — Б.пр. . Тази пещера е била заровена най-малко 12 000 години, ако не и много по-дълго.

Групичката отново потъна в мълчание. Слънцето най-сетне беше успяло да прогори ниско увисналите облаци и докато се спускаше зад хоризонта, караше струпаният сняг да хвърля ярки отблясъци. Маршал унесено измъкна слънчевите си очила от джоба и ги сложи. В момента си мислеше за необятната чернота на онези мъртви очи под снега.

— Колко е сега часът в Ню Йорк? — попита най-накрая Съли.

— Осем и половина — отговори Феръдей.

— Всички вече са си отишли вкъщи. Първата ни работа утре сутринта ще е да се обадим. Анг, ще бъдеш ли така добър да се погрижиш сателитният телефон да е включен още преди закуска?

— Разбира се, но ще трябва да се обърна към Гонзалес за нови батерии, защото…

Чен се спря насред изречението. Когато Маршал вдигна поглед, той веднага видя какво беше накарало докторанта да замълчи.

Базата лежеше на няколкостотин метра под тях. Дългите, ниски ръждясали сгради имаха враждебен вид под светлината на умиращото слънце. Учените бяха следвали леката извивка, която описваше ледниковата долина, и сега пред очите им лежеше главният вход на базата, видим през оградата, която я опасваше. Пени Барбър, компютърният специалист на експедицията, стоеше по джинси и карирана риза на бетонната площадка между караулното помещение и централния вход. Въздухът беше неподвижен и светлокестенявата й коса висеше върху челото, без да потрепва. До нея стоеше сержант Пол Гонзалес, командирът на малката група, която трябваше да поддържа база „Страх“ готова за действие.