Линкълн Чайлд: Зоната

Най-накрая извади малка фигура на човек, изработена от кожа на северен елен, слонова кост и мъхест вълнен плат, и я сложи в средата на полукръга. Постави дланите си върху пода на снежната къща, отпусна брадичка на гърдите и направи нисък поклон пред нея.

— Всемогъщи Куукджуаг — започна да напява той, — Ловецо в замръзналата пустош, закрилник на народа. Оттегли яростта си от нас. Тръгни отново кротко под лунната светлина. Върни се към мира.

Изправи се в седнало положение. След това се протегна към първия предмет в полукръга, бивника на моржа, и го завъртя по часовниковата стрелка да сочи към лицето на фигурката. С ръка на бивника, монотонно занарежда, като от време на време запяваше изкупителната молитва, молейки Куукджуаг да смекчи сърцето си и да прости.

Простъпката беше извършена миналата сутрин. В залисията на ежедневните си домакински задължения Нулате неволно беше допряла сухожилията на карибу до месото на морж. Жената беше болна и уморена и това беше достатъчно да обясни подобно недоглеждане. Но въпреки оправданията забраненото беше сторено и древното правило нарушено. Сега душите на мъртвите животни, които се намираха в духовно противостоене, бяха осквернени. И Куукджуаг, Ловецът, беше почувствал техния гняв. Това обясняваше онова, което малката група на Усугук видя снощи в замръзналата пустиня.

Молитвата продължи десет минути. След това Усугук бавно и предпазливо придвижи набръчканата си ръка към следващия предмет и започна отново напевната си молитва.

Отне му два часа, за да завърши церемонията. Накрая, като се поклони за последен път пред фигурката, старият мъж произнесе благословия на раздяла, раздвижи крака и мъчително се изправи. Ако всичко бе минало добре, ако беше изпълнил ритуала правилно като своите предци, петното щеше да се махне от тях и Ловецът да оттегли своя гняв. Той обиколи огъня по часовниковата стрелка, а после обратно. Тогава коленичи отново пред кутията и се залови да прибира вътре предметите, като започна от малката фигурка.

Докато правеше това, чу викове пред снежната къща, ридания, писъци, гласове, изпълнени с отчаяние и вопли.

Изправи се бързо, а ужасът стисна сърцето му. Нахлузи парката, отметна кожата от карибу и прекрачи навън. Жените стояха там, скубеха коси и сочеха към небето.

Той също погледна нагоре и изохка. Страхът и ужасът, които бяха отслабнали по време на успокоителните ритуали на церемонията, го обзеха с двойна сила. Те се бяха върнали. И беше по-лошо от снощи. Много по-лошо.

Церемонията се бе провалила.

В този миг Усугук осъзна с ужасяваща сигурност истината. Случващото се не беше в резултат на нещо, което Нулате и останалите бяха направили. Това не беше просто яростта на Куукджуаг или някакво случайно оскверняване. Само нарушаването на най-святото от духовните табута би могло да предизвика яростта, на която в момента ставаше свидетел. Подобно на безброй поколения преди него, Усугук беше предупреден какво е това табу.

И не само предупреден, защото знаеше. Той беше видял…

Погледна към жените, които го гледаха втренчено с подивели от мрачни предчувствия очи.

— Съберете нещата, които ви трябват — каза им той, — утре ще тръгнем на юг към планината.

— Ей, Евън, искаш ли обяд?

Евън Маршал остави найлоновия плик настрана, изправи се и започна да си разтрива кръста. Последния час и половина беше събирал проби от ледниковия утаечен слой с лице на сантиметри от земята, затова очите му се нуждаеха от време, за да се приспособят. Гласът беше на Съли и сега Маршал успя да го види. С едра, леко пълна фигура, облечен в подплатена с кожа парка, той стоеше със скръстени ръце на около тридесетина метра нагоре по стръмния склон на долината. Над него се издигаше краят на езика на глетчера Страх, наситено тайнствено синьо, осеяно с бели пукнатини. В основата му лежаха големи ледени блокове, които приличаха на чудовищни диаманти, а около тях стърчаха остри като ками късове древна лава. Маршал отвори уста, за да предупреди Съли, че е застанал прекалено близо. Глетчерът беше колкото красив, толкова и опасен — времето се бе стоплило и от ледената му повърхност с невиждана бързина се откъсваха смъртоносни късове. След това размисли. Джерард Съли беше горд с поста си на формален ръководител и не обичаше да му казват какво да прави. Затова Маршал само поклати глава.

— Благодаря, но мисля да пропусна.

— Както желаеш. — Съли се обърна към Райт Феръдей, еволюционния биолог в екипа, който работеше малко по-надолу по склона. — А ти, Райт?