Линкълн Чайлд: Зоната

Феръдей погледна нагоре с воднистосини очи, странно уголемени от стъклата на очилата му с рамки от черупка на костенурка. На дебела каишка от врата му висеше цифров фотоапарат.

— Без мен — отговори той, като се смръщи, сякаш да прекъснеш работа по средата на деня, за да ядеш, е направо еретична мисъл.

— Умри от глад, щом искаш. Но да не ме молиш да ти нося нещо.

— Дори ледена близалка? — попита Маршал.

Съли пусна тънка усмивка. Беше нисък колкото Наполеон и излъчваше съчетание на егоизъм и несигурност, което Маршал смяташе за особено дразнещо. В университета го понасяше някак, защото там Съли беше просто още един надменен учен сред много други подобни нему, но тук на леда, където нямаше къде да избяга, се беше превърнал в дразнител. Може би, помисли си Маршал, трябваше да изпитва облекчение, че експедицията им ще продължи само още няколко седмици.

— Изглеждаш уморен — отбеляза Съли. — Снощи пак ли излиза да се разхождаш?

Маршал кимна.

— По-добре внимавай. Може да паднеш в някой тунел от лава и да измръзнеш до смърт.

— Добре, мамо, ще внимавам.

— Или да срещнеш бяла мечка.

— Чудесно, защото съм зажаднял за хубав разговор.

— Не е смешно, след като отказваш да носиш оръжие.

На Маршал не му хареса посоката, в която пое разговорът.

— Виж, ако срещнеш Анг, кажи му, че имам още проби за транспортиране в лабораторията.

— Готово. Той страшно ще се зарадва.

Маршал проследи климатолога, който внимателно се заспуска покрай тях по чакъла към подножието на планината и тяхната база. Наричаше я „тяхна база“, но тя, естествено, принадлежеше на правителството на САЩ. Официално известна като Инсталация за ранно оповестяване „Връх Страх“ и уж извадена от употреба преди повече от петдесет години, тя се състоеше от ниски, сиви и разпръснати постройки с вид на затвор, окичени с радарни чинии и други детрити 5 5 Термин в геологията, с който се обозначават скални късчета, получени от разрушена от въздействието на водата или ерозията структура. — Б.пр. от Студената война. Отвъд лагера се простираше застинал пейзаж от замръзнала земя и наноси лава, изплюта преди векове от недрата на планината, набраздени и накъсани, сякаш земята се бе разкъсала сама по време на геологичната агония. На много места тя беше скрита под големи снежни полета. Нямаше пътища, други сгради, нито живи същества. Всичко беше толкова враждебно, далечно и чуждо, сякаш бяха на луната.

Той се протегна, докато оглеждаше отблъскващия пейзаж. Дори след четирите седмици, прекарани тук, все още му беше трудно да повярва, че може да има толкова безплодно място. А и самата научна експедиция също изглеждаше малко недействителна още от самото начало. Нереална, защото медиен гигант като „Тера Прайм“ беше избрал и одобрил техния проект за финансова подкрепа — на четирима учени от Северномасачузетския университет, които нямаха нищо общо помежду си, като изключим глобалното затопляне. Нереално беше също, че правителството им беше издало разрешителни да използват базата „Страх“. Разбира се, срещу значителни такси и при строги ограничения. Някак си нереално беше и това затопляне, което се случваше с такава изумителна и плашеща бързина.

Той се обърна с въздишка. Коленете го боляха от часовете клечане над горната част на морената, докато събираше проби. Връхчетата на пръстите и носа му бяха почти замръзнали. И за да подсили гадостта, снегът беше преминал в ледена лапавица, която се промъкваше бавно през трите слоя дрехи и се настаняваше в най-интимните гънки на тялото му. Но по това време на годината дневната светлина беше къса и отвореният за тяхната експедиция прозорец бързо се затваряше. Маршал съзнаваше много ясно колко малко време му остава. Вкъщи, в Уобърт, Масачузетс, щеше да има достатъчно храна и колкото иска време, за да яде.

Когато се обърна да вземе пликчетата с пробите, чу Феръдей да казва:

— Преди пет години, а дори и преди две никога не бих го повярвал. Дъжд!

— Райт, това не е дъжд, а суграшица.

— Няма голяма разлика. Дъжд в Зоната, когато наближава зимата? Направо не е за вярване.

„Зоната“ беше голям къс от Северозападна Аляска, заградена от едната страна от Северния ледовит океан, а от другите от Националното арктическо убежище за диви животни и Националния парк „Юкон Ивавик“.

Това беше толкова студено и пусто място, че никой не искаше да има нищо общо с него. Само по няколко месеца в годината температурите успяваха с мъка да се качат над нулата. Преди години властите го нарекоха Федерална пустинна зона и веднага забравиха за нея. Маршал си помисли, че на целите тези два милиона акра едва ли има повече от двайсетина човека. Техният научен екип от петима, намаленият екип на базата от четирима, групичката от местни индианци в северната част, както и неколцина туристи и самотници, твърде корави или ексцентрични, за да се задоволят с нещо по-малко от най-далечното. Колко странно беше, като се замисли човек, че едва ли на земята има други хора по на север от тях.