Линкълн Чайлд - Зоната

— Ами въпросът е как мамутът е успял да замръзне толкова бързо на място, което е било достатъчно топло, за да цъфтят лютичета?

Изведнъж Маршал разбра.

— Низходящо въздушно течение със студен въздух, предизвикано от инверсионен слой.

Феръдей кимна.

— Свръхстуден арктически въздух.

— Виждам накъде биеш. Когато е замръзнал твоят мамут, трябва да е било лято, като се имат предвид лютичетата. Но тук, в центъра на зимата… — Маршал млъкна. За миг се възцари мълчание. След малко Анг Чен продължи:

— Светкавично замръзване.

— Смъртоносно вледеняване — уточни Феръдей.

— И колкото по-бързо е замръзнало, ако да речем, са участвали силни ветрове, толкова по-малки ще са ледените кристали, които са се формирали в клетките му. Ако е станало достатъчно бързо, създанието може да е било замразено живо. — Маршал ги изгледа. — Предполагате ли, че смъртоносното вледеняване може да бъде обратимо?

Феръдей премигна.

— По какъв начин?

— Ако може да има низходящо въздушно течение от свръхстуден въздух през лятото, не може ли по същия начин да има низходящо течение от свръхгорещ въздух през зимата?

Феръдей кимна замислено.

— На теория.

— Ами ако феноменът е бил обърнат? С много топъл въздух? Не си ли спомняте колко топло беше през нощта, преди да започне предаването на живо?

Феръдей кимна отново.

— Трябва да е било около нулата. — Маршал отново започна да се разхожда. — Хладилникът в хранилището сигурно е заработил, но ако е бил замесен лед–15, това е било без значение. Температурата пак е щяла да остане близо до нулата, за да предизвика масивно разтопяване. — Той се поколеба. — Когато се върна, за да вземеш пробите от пещерата, ледът около разкопките показваше ли признаци на топене?

— Не.

— Обаче горе при ледника е и по-студено… — Маршал отново се поколеба и поклати глава. — Райт, направо не знам. Теорията е блестяща, но е толкова изсмукана от пръстите…

Феръдей вдигна фазовата диаграма.

— Кристалната структура не лъже. Ние сами проведохме изпитанията с рентгеновите лъчи.

Лабораторията потъна в кратко мълчание. Маршал огледа диаграмата, а после мълчаливо я остави на масата.

— Ако си прав за обратимостта — бавно заговори Феръдей, — за затопления въздух, това може да обясни нещо друго.

— Какво?

— Онова, което онази нощ видяхме в небето.

— Имаш предвид странното северно сияние? Смяташ, че то е било страничен ефект?

— Страничен ефект — повтори Феръдей — или причинител. Или може би предвестник.

Отново замълчаха. Феръдей си спомни предупреждението на стария шаман: „Техният гняв оцветява небето с кръв. Небесата крещят от болка“.

— А кръвта? — попита той. — Която намерихте спечена върху треските от хранилището.

— Бяхме прекалено заети с анализите на леда, за да я проверим.

В лабораторията пак настъпи мълчание.

— Добре де, били сте заети — съгласи се след миг Маршал. — Но все пак си заслужава да зададем два въпроса. Ако тази необичайна разновидност на леда изисква високо налягане или екстремна температура, как те изобщо са се формирали тук?

Феръдей свали очилата си, почисти ги с вратовръзката и ги върна на мястото им.

— Не знам — призна си той.

Тримата се спогледаха.

— Каза, че имаш два въпроса — напомни Чен.

— Да. Ако вашите предположения са верни и създанието е все още живо и на свобода, къде е сега?

Въпросът застина във въздуха и този път мълчанието в лабораторията остана ненарушено.

Когато вестта за смъртта на Питърс се разнесе из база „Страх“, хората несъзнателно започнаха да напускат стаите си и да се събират на равнище Б, където имаше по-големи пространства, за да потърсят утеха в компанията на останалите. Седяха по масите в офицерската столова, разговаряха с приглушени гласове, споделяйки помежду си нежни анекдоти за възмутителните неща, които е правил или казвал, и тъпите технически грешки, които беше допускал. Другите висяха в операционния център, пиеха хладко кафе и правеха предположения кога ли ще спре виелицата, сипейки мрачни обещания как ще съберат ловна дружинка и ще намерят полярната мечка, която беше разкъсала помощник-продуцента. Изпълнената с тъга атмосфера само се усилваше от чувството, че са изоставени насред ледената пустош, откъснати от успокоителните удобства на цивилизацията. Въпреки че вечерта се проточи, а разговорите започнаха да заглъхват, групичките оставаха по местата си, отказвайки да се върнат в своите стаи, при тревожното безмълвие на своите собствени мисли.