Линкълн Чайлд - Зоната

Дейвис погледна помощничката си, сякаш искаше да каже: „Нищо ли няма да ми бъде спестено?“.

— Трябва да знаете, госпожице Дейвис — започна шофьорът, докато вървяха към главното стълбище, — че се надявах да разговарям с вас. — Когато разбрах, че ще карам вашата каравана, и осъзнах, че може би ще имам възможността да разговарям с човек във вашето положение… помислих си, че това може да се окаже като онези щастливи случайности, за които четем по вестниците. Както когато Орсън Уелс се е срещнал в Уилям Рандолф Хърст.

Дейвис го погледна.

— Уилям Рандолф Хърост?

— Да не съм сбъркал нещо? Както и да е, надявам се, че нямате нищо против да ви отнема една минута.

Ти вече го направи, помисли си Дейвис.

— Вижте, аз не съм само шофьор. Сезонът е твърде кратък. Само четири месеца. Обикновено не идвам по тези места толкова рано, защото езерният лед още не е достатъчно дебел, затова имам много време да се занимавам с други неща. Не че съм зает непрекъснато. Трябва да знаете, че животът в Кейп Корал тече доста бавно, но аз винаги се занимавам с нещо.

Изглежда искаше да я накара да го попита с какво. Дейвис продължи да се изкачва по стълбите в непоколебимо мълчание.

— Аз съм филмов сценарист — обяви той.

Дейвис го стрелна с поглед, неспособна да скрие изненадата си.

— Тоест искам да кажа, че написах сценарий. Докато пътувам, слушам аудиокниги. Това ми помага да не мисля за леда. Така навлязох доста в пиесите на Шекспир. Трагедиите, с цялата тази кръв и битки. Любимата ми е „Макбет“. И това е моят сценарий.

Моята версия на „Макбет“. Само че в нея не се разказва историята на крал, а на един шофьор на камион в Арктика.

Дейвис бързо пресече входното фоайе, опитвайки се да се отдалечи от Карадайн. Мъжът почти се затича, за да не изостане.

— Нали се сещате, крал на шофьорите в Арктика. Има един по-възрастен камионджия, който му завижда за славата сред колегите. Освен това иска да му отмъкне и гаджето. Затова саботира маршрута на краля. Прави пукнатини в леда. Разбирате ли какво имам предвид?

Те минаха през сборния район и излязоха през главния вход. Вятърът и ледените снежинки ги блъснаха назад с огромна невидима ръка. Външните лампи едва пробиваха снежната вихрушка и човек не можеше да вижда на повече от метър-два. Дейвис се поколеба, спомняйки се, че Питърс беше убит от полярна мечка точно до оградата на базата.

Карадайн видя, че тя се спря, и се усмихна.

— Не се тревожете — успокои я той и вдигна ризата си, за да види големия револвер, пъхнат под колана на панталона. — Никога не излизам без него.

Дейвис трепна, загърна по-плътно палтото около тялото си и остави Браяна да тръгне пред нея, за да й послужи като щит срещу вятъра.

Започнаха да пресичат бавно плаца. Складовете и временните постройки около тях приличаха на призрачни петна във виещия се на талази сняг. Дейвис крачеше с наведена глава, като внимателно избираше пътя си между сноповете електрически кабели, които лежаха коварно скрити под бялото покритие. Карадайн крачеше отстрани, без да усеща студа. Той дори не си направи труда да грабне някоя парка от шкафчетата в помещението за аклиматизация.

— Както вече споменах, машината на краля пропада под леда и другият камионджия става крал.

— Добре, добре — измърмори Дейвис. Боже мили, само още няколко крачки до караваната.

— Голяма история, пълна с насилие. Този вариант с арктическия шофьор е истински убиец. Имам копие от сценария в кабината. И си мислех, с вашите връзки и така нататък, дали ще му хвърлите един поглед и може би да го препоръчате…

Той замълча толкова неочаквано, че Дейвис го погледна. В този момент тя също го чу: приглушено чукане, сякаш от тежък удар, което се чу от мрака пред тях.

— Какво е това? — прошепна Дейвис. Тя погледна към Браяна, която й отвърна с разтревожени очи.

— Не знам — отговори Карадайн. — Може би някое откачено парче дърво или екипировка.

Чук.

— Точно като сцената с вратаря в „Макбет“! — зарадва се Карадайн. — Те чукат по вратата, след като са убили Дънкан! И аз съм го включил в сценария, когато новият крал на камионджиите се връща в Йелоунайф и чува сина на стария крал пред своята врата…

Чук.

Карадайн се изсмя.

— „Събуди Дънкан със своето чукане! — цитира той. — Бих искал да можеш“.

Чук.

Дейвис направи крачка напред, но после се поколеба.

— Това не ми харесва.

— Няма страшно. Хайде да идем да видим.

Те тръгнаха бавно напред през гъстия снежен покров. Вятърът свиреше тъжно между временните сгради, хапеше голите й ръце и крака и дърпаше пешовете на скъпото палто. Тя се спъна в един кабел, залитна и успя да запази равновесие.