Линкълн Чайлд - Зоната

Вратата към следващото помещение се появи във фокуса на обектива. Конти каза, че тялото е там вътре.

— Тялото се намира в следващото помещение — измърмори Кен в микрофона. — Оттатък приемната.

Почувства как дишането му се ускори, влизайки в синхрон със сърцето. Деветдесет секунди. Това е всичко. Влизане и излизане.

Продължи напред, плъзгайки камерата наляво и надясно, докато крачеше и много внимаваше, да не се спъне в нещо. Вратата представляваше езеро от мрак, пронизвано единствено от малкия жълт сноп светлина от прожектора на камерата. Той отново плъзна ръка по най-близката стена и натисна старомодния обемист ключ.

Светлината блесна и гледката през обектива избеля напълно. Глупава грешка. Трябваше да светне, преди да влезе, като се има предвид времето, нужно на камерата да компенсира. Когато наситеното бяло се разнесе и формите в стаята станаха видими, той съзря масата за аутопсии в центъра. Тялото лежеше върху нея, стегнато увито в найлоново платнище. Кървавите петна от вътрешната страна на платнището приличаха на ивици захаросана захар.

Дишайки още по-учестено, Кен направи добра панорама на цялото помещение, бавно заобиколи масата за аутопсии и плъзна камерата по цялата дължина на увитото тяло. Добра работа. Инстинктът не беше подвел Конти. Щяха да редактират кадрите, да добавят няколко врезки и да оставят зрителите да запълнят празнините с въображението си. Въпреки че дишаше тежко, успя да се засмее, забравяйки във вълнението си да продължи с коментара. Чакай само Фортнъм да види това…

Тогава го чу. Въпреки че „чу“ не беше съвсем точно. Приличаше повече на внезапна промяна във въздушното налягане, болезнено усещане за пълнота в белодробната му кухина и особено в най-големите дълбини на ушите и синусите в носа. Нещо наблизо, нещо, за което инстинктивно разбра, че е опасно, накара Тусан веднага да се съсредоточи. Главата му се отдръпна от окуляра и с атавистичната сигурност на милиони години опит като плячка, той вторачи поглед в тъмните очертания на вратата в далечния край на помещението.

Там се криеше нещо. Нещо гладно.

Сега дишането му се ускори още, мъчителни глътки въздух, които някак си не успяваха да напълнят жадните дробове. Камерата още снимаше, но той вече не й обръщаше внимание. Умът му работеше трескаво, опитвайки се да си внуши, че това е лудост, просто пристъп на нерви, което си беше напълно разбираемо при тези обстоятелства…

Защо, по дяволите, изведнъж се разтревожи толкова? Нищо не беше видял, нито чул. Всъщност не истински. Въпреки това нещо в съвършения мрак зад онази далечна врата караше инстинктите му да бият тревога от пета степен.

Той отстъпи назад, завъртайки диво все още работещата камера, и лъчът от прожектора заподскача по стените и тавана. Отстъпващият му гръб се блъсна тежко в трупа, който върна удара с гадната скованост на вкочанясала плът.

Просто се обърни, каза си той. Вече си заснел кадрите. Обърни се и изчезвай оттук.

Завъртя се, готов да побегне.

Но въпреки всичко не можеше да го направи. Нещо в него знаеше, че ако не погледне сега, вече никога няма да посмее да го направи. Почувства и нещо друго. Нещо много дълбоко в него му подсказваше, че ако инстинктите не го лъжат, няма никакъв смисъл да бяга.

Той вдигна камерата и залепи око в окуляра. Сега вече дишаше тежко, но въпреки това се обърна и много бавно насочи лъча светлина в мрака зад далечния праг.

Право в лицето на кошмара.

Получих съобщението ти — каза Маршал вместо поздрав, когато влезе в лабораторията на Феръдей и затвори вратата зад гърба си. — Откри ли нещо?

Феръдей погледна към него, после към Анг Чен и накрая отново към Маршал. Очите на биолога изглеждаха огромни и тревожни зад кръглите рамки на очилата от коруба на костенурка. Само по себе си това не обезпокои Маршал, защото Феръдей имаше тревожно изражение дори в най-спокойните си дни.

— Става дума по-скоро за интересна поредица от факти, отколкото за някаква стройна теория — започна Феръдей. Той стоеше зад объркващо количество епруветки и лабораторна екипировка, сякаш искаше да се скрие зад тях.

— Няма значение.

— Не мога да потвърдя нищо. Или поне не оттук.

Маршал кръстоса ръце.

— Няма да кажа на академичния съвет на Северномасачузетския университет, ако не искаш.

— Предупреждавам те, че Съли ще…

Маршал въздъхна от раздразнение.

— Просто ми разкажи.

Феръдей продължи да се колебае.